Робинзон Крузо или за силата на духа

       Последната книга, която прочетох, е добре известна на всеки интелигентен човек. Не че не съм я чела и преди това, но съм поддръжник на идеята, че при всеки следващ прочит на книга човек открива по нещо ново и по-различно, което при предишните не е успял да извлече от нея. Няма да излъжа, като кажа, че точно този тип книги не ми е сред любимите, но освен това съм широкоскроен човек, който смята, че на всяко нещо трябва да се даде шанс да се докосне до душата ти, ако съумее. Освен това фактът, че аз не харесвам нещо не означава по никакъв начин, че то не е стойностно и истинско.
       Че си беше мъка, мъка си беше. Рядко се случва да чета някаква книга повече от няколко дни, а този път четенето продължи две седмици (може би и повече), при положение, че  и книгата не е от най-дебелите. Но имаше някои моменти и разсъждения, заради които всичко това си заслужаваше. Мисля си, че донякъде беше заложена и идеята за силата на подсъзнанието, на вярата и на надеждата. Хареса ми вярата - в най-безнадеждната ситуация да не предаваш дух, а да вярваш, да вярваш до последно, че не си оставен, че нещо ще се случи, нещо  ще те спаси от безнадеждността и ще вдъхне смисъл на съществуването ти.
        Кара те да се замислиш пред какви неща се изправяме хората всекидневно и колко лесно се отчайваме. Предаваме се пред далеч по-лесни ситуации от тази, в която е бил поставен героят на романа. Казваме си, че нещата просто са такива и няма как да се борим с тях. Какво би се случило с един съвременен човек, ако попадне на самотен остров с ограничени провизии, изправен пред неподозирани опасности, най-голямата, от които не са дивите зверове, не са дори и тайните врагове - най-голямата опасност е самотата.
        Целият човешки живот е едно бягство от самотата. Затова създаваме приятелства, започваме връзки, правим си профили в социални мрежи, общуваме като цяло. Какво би се случило с нас обаче, ако въпреки всички усилия, които полагаме, за да избягаме, тя ни настигне най-неочаквано на едно самотно място, обградено с море, от което няма изход, освен един - но не особено желателен - и това е смъртта. Ще продължим ли да се надяваме? Ще запазим ли силата на духа си? Ще вярваме ли и ще се молим ли? Или ще се отчаяме и ще проклинаме съдбата си, че ни е довела дотам? Ще се разкайваме ли за греховете си или ще обвиняваме единствено обстоятелствата, без да се запитаме за собствения си пръст, забъркал кашата?
        Всеки изпада в такива ситуации, и да не всекидневно, то със сигурност в периоди от живота си. Не всички попадаме на самотен остров, но понякога се изправяме пред ситуации, които изпитват волята и силата на духа ни не по-малко. И начините, по които избираме да ги преживеем, надмогнем и победим показват какви сме ние като хора - силни хора с воля на победители или роби на обстоятелствата, готови да преклонят глава пред най-малката несполука. Силно се надявам да съм от първите, силно се надявам и вие да сте от тях... И силно се надявам надеждите на всички ни един ден наистина да са си заслужавали. :)