вторник, 29 април 2014 г.

Вечния компромис

      Понякога съм изградена от един вечен компромис, състоящ се от много други малки компромиси, които правя спрямо себе си и за които ме е яд само на себе си. Толкова борбена личност като мен има периоди на отчаяние, в които е готова с лека ръка да се откаже от всяка цел, която си е поставила, просто защото в момента изглежда, че конкуренцията е по-силна. Вярно е, че някои ситуации са безсмислени, но не можеш да отхвърлиш нещо преди дори да си опитал. Да изчакваш, за да не пречиш, да изчакваш по-подходящ момент, да чакаш твоят час да удари, а той все да не удря и да не удря. Докога тази безумна доброта? Докога ще си казвам „Е, и този път няма да е, нищо, ще опитам нещо друго.“ Ако постоянно се предаваш, защото някой друг е там преди теб, няма ли да свикнеш дотолкова, че никога да не се научиш да се бориш за правата си и за това, което искаш?... Винаги съм се отказвала твърде лесно, твърде лесно... Не за друго. Защото ме е страх да вложа всичко от себе си, цялата си душа в някаква цел и накрая да загубя. Това не го приемам. А, докато не съм действала, винаги ще знам, че имам шанс да действам. Може би един ден този шанс ще е пропилян, но поне известно време ще живея с мисълта, че имам още ходове и не съм изиграла всичко, с мисълта, че имам още един опит за правене... И, ако този опит е последният ми шанс, как бих могла да го пропилея... Ами, ако не успея... Но все пак... какво ако успея?!

Няма коментари:

Публикуване на коментар