вторник, 15 април 2014 г.

Странно.. но всеки има право да няма вкус.

      Един въпрос ме измъчва откакто започна да се проявява женското в мен и да има някакви притенции върху определени мъже. Чувствам се лично засегната, защото това правило за странните вкусове на хората, винаги ми е докарвало, ако не сърдечни болки, то поне порядъчно силно главоболие.
      Въпросът няма да ви изненада. Не е нито нов, нито ще остарее някога. Въпросът е защо винаги тичаме след невъзможното. Защо имаме критерии, търсим човек, който уж ги покрива, после откриваме, да речем, двама. Единият бие девет от десет в списъка ни и изглежда перфектния кандидат, другият едно-две с леко присвиване на очите едва-едва ги отбелязва. Всяка математическа и каквато и да била логика би отговорила на въпроса „Е, кого от двамата взимаме?“ с „Първия, естествено. Елементарно, Уотсън.“
      Е, да, ама не. Логиката на любовта, напук на всички си избира тъкмо втория. И какво се случва тогава? Ами нищо хубаво. Хубаво, харесваме си втория, изгаряме тъпия лист с малоумните си критерии и си казваме, че нещо такова не може да решава щастието ни. Е, да, ама не сме щастливи. Влюбени - загубени - със сигурност. Ама щастливи - от време на време. Даваме си вид на такива, казваме си, че всичко хубаво се постига трудно. Но докога можем да се залъгваме с такива изтъркани фрази? Докато си видим сърцето на земята, смачкано от крака на избранника ни? Някои твърдоглави като мен продължават и след това да се надяват и да държат на избора си, че да са сигурни, че след като всичко приключи окончателно, ще са тотално стъпкани и разбити.
       Тогава започваме да се чудим - какво, по дяволите, ни има, че ние не сме за този човек това, което е той за нас. Ако съм умна, красива, имам хубава работа, разбирам се с човека, освен това и тръпката и страстта ги е имало, защо да не съм перфектния човек, защо да не съм избраницата  на сърцето му? И тогава ме огрява единствения възможен отговор - че може би тъкмо това е причината... Аз съм перфектна по всякакви параграфи, а явно никой вече не търси перфектното за себе си. Всеки търси някаква грешка, опит, удоволствие, нещо, което да не е както трябва. Белята ли си търсим, склонност към драмата ли имаме, искаме да страдаме ли?
       Не знам. Тази логика ми е противно чужда и мъчително близка (от опит). Започвам да се питам как хората се влюбват един в друг? Или просто единия се примирява по някое време, че не трябва да търчи след грешния човек и се спира при правилния? Може ли любовта да е примирение? Не губим ли най-хубавото нещо в такъв случай? Случва ли се двама грешни да се заобичат и да са заедно? Как, защо, кога, какво... Не мога да спра да се питам. Ще се случи ли на мен някога нещо такова?

Няма коментари:

Публикуване на коментар