Не мога... А всъщност мога ли?

        Не мога. Казала съм си, втълпила съм си и все до тази задънена улица стигам. Нещо още преди години се е повредило в мен. Обичам се, но не се чувствам за достатъчно добра, че да бъда единствена за някого. Все има някой преди мен или след мен - по-добър, по-красив, по-специален. Не мога да повярвам, че мога да бъда света на някого. Не мога да повярвам, че мога да вляза под кожата на някого, така че сън да не знае от мисли за мен, нощта му ден в да превърна и обратно. Всъщност мога. Но не и при тези, които аз искам. Преобръщам светове, подлудявам, руша, погубвам... Но не и там, където ми се иска. Там съм безсилна. Там съм страхлива. Там съм изгубена. Там не знам какво да правя. Там не мога да отговоря на въпросите, но не мога и да мълча. Заплитам се и се изгубвам в дълбини, с които нямам силите и уменията да се справя.
       И знам, че всичко е в ума ми. Ако почна да си мисля, че съм достойна за тези, които пожелая, ако почна да подлагам под съмнение дали те са достойни за мен, ако вместо да ги обожествявам като съвършени същества... Ако поне веднъж забравя за морала си и открадна приятеля на друго момиче, ако поне веднъж повярвам в себе си, в него и запазя мъжа до себе си, без да го ревнувам от жените, които му обръщат внимание, ако почна да приемам това като комплимент за избора си... Ако... Ако... Мога ли? Може и да опитам. Защо да не съм по-добра от другите? Какво ми е сбърканото? Надявам се, че е само в ума ми.