понеделник, 28 април 2014 г.

Генезис



      Има ли ме? Съществувам ли наистина? Какво всъщност е да съществуваш? Кое е истинско? Къде е границата между реалност и въображение или е твърде размита, за да бъде определена? Човек ли създава съдбата си и до колко има властта да я променя? Има ли паралелни светове, други реалности и как избираме в кой от тях да съществуваме? И всъщност дали имаме някакъв избор?

Eames: They come here every day to sleep?
Elderly Bald Man: [towards Cobb] No. They come to be woken up. The dream has become their reality. Who are you to say otherwise, son?
                                                                                                         Inception

      Генезис - филмът, който ме накара да се замисля. За сънуването, за идеите, за съзнанието и подсъзнанието на човека, за реалността ни. Винаги съм искала да вярвам, че има нещо повече, нещо по-необикновено, нещо по-силно, по-могъщо. Искала съм да вярвам, че нищо не е толкова просто колкото изглежда, но вглеждайки се по-надълбоко дори най-малките неща не са прости. Велик е самият факт, че съществуваме, но това е друга тема, в която сега няма да задълбавам.
      Колко пъти сте подлагали на съмнение света, в който живеете? Колко пъти сте се усъмнявали, че нещата, в които винаги сте вярвали, може да са само плод на въображението и ума ви? И как ще се почувствате, ако се окаже така? Ако един ден се събудите и сте с 50 години по-млад, ако се окаже, че целият ви живот, всичко, което сте постигнали и направили, е било просто един сън? Разочаровани, натъжени, предадени? Или ще успеете да внедрите изживения опит от изсънувания живот в настоящия, уж реалния? Кое ще бъде по-реално? Онова, което сами сте създали в ума си? Или това, което е? Дали пък и двете не са игра на въображението ни, свойство на мозъка ни да създава? Дали всичко около нас не е една черна бездна, в която виждаме само това, което мозъците ни сами са изградили? Дали хората и приятелите ни не са само наши проекции? Разколебавала ли се е вярата ви в истинското и въображаемото дотам, че да започнете да си задавате тези въпроси?
      Моята - не е. Имам ясна граница между сънуването и реалното. Но понякога това, което наричаме реално, дотолкова не ми харесва, че единственото ми спасение е там в леглото при мечтите ми, при сънищата ми, при моята реалност, такава каквато искам да бъде. Веднъж обичах много, но не можех да бъда с този човек и съзнанието ми всяка вечер ме караше в един свят, където въпреки всичко и въпреки всички - бях. И всяка вечер бях щастлива. Това беше моята реалност, в която нямах търпение да избягам. Това беше истинското. And who are you to say otherwise?

Няма коментари:

Публикуване на коментар