Господарят

      Президент и господар на сърцето ми. Ти си написал конституцията и ти раздаваш правата и задълженията. Ти решаваш кога подчинената ти да е щастлива и кога да е меланхолично-тъжна, кога да е безумно влюбена и кога безразлична към света и всички.
      Ставам изваяна от ридания от една твоя лоша дума, умирам при всяко твое безразличие. А само поглед, усмивка (даже небрежно помръдване на ъгълчетата на устните ти) раждат нови светове и вълнения у мен. Всемогъщ си и, колкото и да се мразя за това, нямам воля. Нямам сила да се изправя срещу това. Някой ден ще ме довърши. Така и не се научих да не се къпя в морето, в което веднъж едва не съм се удавила.
       А ти вместо да ставаш все по-благосклонен, ставаш все по-жесток към жертвата си, към подчинената, която не смее да противоречи на волята ти. Мразя това, в което ме превърна. Мразя човека, който съм. Мразя това завладяващо пленничество, което не ми дава покой, дори когато ти вече не искаш да командваш. Това, че се отказваш от мен, е още по-убийствено. Още по-тежко. Наказа ме да съм тъжна сутрин в четири. Наказа ме да не спя по цяла нощ и да се моля. Да се моля да изгрее слънце, защото, когато ми обърна гръб, и то залезе заедно с усмивките ти.
      Искам си обратно волята, усмивките, сърцето... Искам си свободата  и независимостта, а съм подчинена на един жесток господар, който няма намерение да ми ги върне...

(btw, не съм толкова отчаяна и депресирана. просто ми харесва да пиша по този начин, макар и времето почти да излекува всичко.)