И, знаеш, има ги онези моменти, в които музиката не е достатъчно силна, разговорите не са твърде интересни, шума на улицата не е достатъчно заглушителен, за да не можеш да чуеш онези натрапчиви мисли в главата си. И, знаеш, понякога автобусът не се движи достатъчно бързо, краката ти не могат да стигнат темпото, с което ти се иска да тичат, за да избягаш от онези мисли в главата си. Сякаш каквото и да направиш те винаги ще са там, по-силни от всичко останало.
Слагам слушалките в ушите, volume: max, и излизам да тичам. Уж за да вляза във форма, но всъщност, за да избягам. Но колкото повече бягам, толкова повече взимат превес над мен. Гласът в слушалките всъщност ми разказва историята, която всичко в мен се опитва да забрави. Всяка моя стъпка, всяко място, на което отида, пази споменът за нещо отдавна отминало, но случило се... Дали беше мисъл или истина? Дали не си го представих само? Дали всичко е било толкова истинско, колкото разстоянието във времето го кара да изглежда? Дали бях щастлива или беше просто друг нюанс на самотата? Не знам. Единственото сигурно е, че това време ми липсва. И може би няма как да го върна. Но ми се струва, че няма да спра да се надявам. Няма да изневеря на онези дни. Няма да бъда друга и с други желания. Продължавам да държа на тези, дори и да ме нараняват. Бягам от тях? Кого ли заблуждавам? Стоя на едно място и се наслаждавам на болката, която ми нанасят спомените... Музиката само я засилва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар