Слабост ли са емоциите наистина?

„ - Ами твоето  слабо място никой ли няма да открие?
- Аз не си позволявам никаква човешка слабост!
- Тъкмо това ти е най-голямата слабост!“
из "Пътуване към себе си"

Не означава ли липсата на човешка слабост бездушие? Научавайки се да се прикрива, да се сдържа, да стиска зъби, не става ли човек роб на собствените си емоции, които го заливат отвътре бавно, но сигурно? Имам ли основание да смятам, че изживявайки ги, без да ги показвам на света, без да им се отдавам, аз ще живея по-добре?
В съвременния свят заради непрекъснатата комуникация с всички, заради множеството социални мрежи е изключително трудно човек да се прикрие, да не сподели, да не му проличи... По този повод силата да задържиш нещо само вътре у себе си, без да уведомяваш останалия свят за това по какъвто и да било начин, е започнало да се счита едва ли не за висша форма на сила. Колкото повече крият и спестяват, толкова по-недоверчиви стават хората. Започват да не вярват дори на себе си, защото са все по-натоварени от чувствата вътре в себе си, от емоциите, от драмите.
Не си позволяват слабост пред света, но кой не знае, че всъщност най-железните видимо отвътре са изградени от бушуващи емоции с неясен произход и бъдещи последствия.
На мен все ми се струва, че хората, които говорят за емоциите си, са силни. На първо време, защото имат смелостта да ги погледнат в очите и да кажат "Да, така е, това ми се случва и ме кара да се чувствам зле." И на второ място, изживявайки емоциите, не им позволяват да се насъбират и да избухнат в най-неподходящия момент, предизвиквайки вълни от разрушения след себе си.
Та... кой каза, че емоциите били слабост, а емоционалните хора - слабохарактерни?