I should have known, I should have known..
Думите вече попривършват, но образът ти в ума ми не избледнява. Сякаш всичко е казано и направено, а още мозъкът ми е настроен на твоите честоти и не иска да те изтрие. Трябваше да знам и може би го знаех, но затворих очите си, за да изживея това вълшебство с теб, трябваше да знам, че пак ще съм наранена. Бях затворила сърцето си за всички. От него имаше само изход, входът отдавна бе запечатан. Защо ти беше да го отваряш отново? Може би ми се иска някой ден да се върнеш и да поискаш да бъдеш обратно в сърцето ми. Но в приказки спрях да вярвам. И ако все пак има искрица надежда, искаше ми се да знаех, че ще мога да ти кажа, че е вече късно за теб и белия ти кон. Но и ти, и аз знаем, че не бих го направила. Бих отваряла сърцето си отново и отново, стига да се връщаш в него. Може би и това е причината ти никога да не го направиш.. Това не е приказка. Ако беше, щях да съм убедена, че накрая ще съм с моя принц. Защо тогава понякога наивно вярвам в това, че си за мен, въпреки че сме в реалността? Има моменти, в които съм толкова сигурна, че разтърся ли се от мисълта, се питам „Кое ме убеждава в правотата ми? И какво ако не стане?“ Но се спирам, защото нали и приказките са взели действителността си от реалния живот. Ако сега не е приказка, може би някой ден, когато спра да философствам и мечтая и започна да действам вместо това, ще мога да сбъдна мечтите си. Докога ще чакам денят да настъпи?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар