Когато си на петнайсет и някой ти каже, че те обича, ти ще му повярваш...Защо аз продължавам да вярвам, след като отдавна съм минала 15? Осъзнавам, че все още пазя детската наивност в себе си, макар и да го отричам, макар и да се правя на безразлична - обикновено ми пука повече отколкото трябва. Макар да се правя на безсърдечна, често чувствата ми са по-големи и от мен, по-неразбираеми и от целия хаос от мисли в главата ми.
Осъзнавам, че имам по-големи мечти, несвързани с любов, но когато нямам любов, нямам желание да ги преследвам. Осъзнавам, че има по-важни неща в живота (или пък няма?).
Понякога си казвам да спра да мисля за приказки и да преследвам големите цели. Но какво са големите постижения, когато няма с кого да ги споделиш, когато няма някой, който да те нарича „моето момиче“? Когато няма на кого да се обадиш, за да изплачеш мъката си при поражение, и кой да сподели радостта ти от победата? Какъв е смисълът, когато не сме готови да отдадем цялото си Аз на един човек, когато не сме готови да бъдем едно цяло с някого? И защо да искам да изградя кариера пред това да съм безнадеждно и споделено влюбена? Нима това е повече? Друг път. Какво ни носи кариерата? Пари. А те не могат да ни дадат щастие.
Другият въпрос, който ме терзае, е защо, когато някой не отвръща на чувствата ни, непременно го обвиняваме за това и дори го мразим? Нима той е виновен? Нима човек може да заповядва на сърцето си? Един човек не може да се влюби, без да му бъде дадена причина за това. Не можеш да обичаш само защото на някого му се иска да споделиш чувствата му. Можеш да обичаш, ако този някой се постарае да влее „отровата“ си в сърцето ти. Няма невъзможни неща. Има хора, които не знаят как да накарат някого да се влюби в тях, а има и други... в които просто не си заслужава да се влюбиш.
И нека съм наивна като на 15. Важното е, че ако искам мога да постигна всичко с наивността и лекотата, с която би го направило дете. А още по-важното е, че си заслужава да се влюбиш в мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар