сряда, 2 януари 2013 г.

Безразличие в лилаво

Когато ти трябвам, звънни ми
и пак към теб приближи ме...
Разбъркани думи кажи ми
на сантиметри близо до мене...
 
 
Денят, в който се появи в живота ми, не предвещаваше с нищо, че предстои бедствие. Обикновен летен ден, в който имах планове с приятелки. Сложих си красиви дрехи, обичайния черен молив и спирала и завърших с любимия си парфюм в лилаво. Излязох, чувствайки се прекрасно в кожата си, повече от неотразима. Излъчвах онази самоувереност, която по-късно щеше да те вбесява, но и да те привлича към мен като магнит.
И тогава, докато скучаех в любимото ми кафене, реших да проверя любимия си Фейсбук. 17 часа и 5 минути и един бутон „Потвърди“. Така започна всичко. Неочаквано, но приятно. Не знаех какво ми предстои, тъй както не знаеш, че по пътя си ще срещнеш люляково дърво и ще те лъхне пленяващия му аромат.
Това им харесвам на люляковите дървета, че не знаеш кога и къде ще ги срещнеш и колко време ароматът им ще държи наострени сетивата ти. Не знаеш дали ще се пристрастиш към него или ще свикнеш дотам, че ще те приспи в лилаво безразличие. Дали ще запазиш спомена за люляковия цвят в сърцето си или ще го забравиш, потънал в равнодушието и сивотата на ежедневието си.
В този случай се оказа наркотик. Неочакван. Неподозиран. Но пристрастяването стана бързо и с неукротима сила. Бягах и с всяка крачка се пропадах повече под въздействието му. Нямах такива планове, но те така или иначе винаги излизат грешни. И както бъдещ наркоман, който си казва „Този път е за последно.“ вземах всяка поредна доза. Започна да запълваш нощите ми и да ме караш да забравя за всички неща, за които не исках да мисля. Нали точно такова е въздействието и на наркотиците.
Толкова бързо свикнах да си част от живота ми и да имам вниманието ти, предадох се на опиянението и потънах в бездната, без да се замислям. Повтарях си, че мога да спра, когато поискам, без да чувствам вина или огорчение, но нима не си казва такива думи всеки зависим от нещо?
И точно тогава, когато започнах да имам най-голяма нужда от дозата си, дрогата свърши. Нямаше я вече и нямаше откъде да си я набавя, защото тя не се купуваше. Можеше да ми я даде само черно-лилавия ти поглед. А той нямаше такива намерения. Подмамваше като мираж в пустиня да го следвам, таейки искрица надежда, че може би ще получа още една доза, но така и не ми я даваше. Знаех го, но имаше някаква горчиво-сладка болка в това да се надявам безрезултатно. „Безтебието“ растеше с всеки изминал ден, черпейки от енергията ми. Играеше си с чувствата ми и ги посипваше с лилавото си безразличие. Сега дрогата ми имаше нужда от мен, но само понякога. А аз живеех за тези мигове. Показвах й слабостта си, а тя се хранеше от нея. Колкото по-слаба ставах аз, толкова по-силен ставаше той и толкова по-равнодушен. Изпари се онази самоувереност, която харесваше в мен, погълната от непукизма му. И с всеки следващ ред, който пиша, го осъзнавам по-ясно. С всеки следващ ред се отдалечавам от поредната доза, която така или иначе няма да получа никога, пък не се и надявам. Защото също като осъзнал се наркоман този път търсех спасението. И търсех това, което ми е дала зависимостта - нали уж всяко зло било за добро.
Харесваше ми сладката лилава болка от безразличието ти, което ти не ми спестяваш никога, харесваше ми искреността, която разбиваше на хиляди парченца сърцето, което си мислеше, че никога няма да бъде счупено. Харесваше ми как ме търсиш само като ти трябвам и не се стараеше по никакъв начин да го прикриеш. Но осъзнах, че не можеш да обичаш като наркоман. Когато обичаш, просто обичаш, а не си зависим. Бях захвърлила три години изградено доверие с лекота, а тичах след нещо, което бях имала само за миг. Не бях се научила да обичам, бях се научила да гоня недостижимото. Не е любов, но аз го знаех от първата целувка, дори и преди нея. Винаги е било нещо по-различно от любов, винаги е било лудост, ако мигът може да бъде наречен вечност. Лудост, която прерасна в безразличие. Какво ли не бих дала го заменя с омраза във всички нюанси на лилавото? Бих изгорила всички мостове, бих превърнала дните ти в кошмар, бих те ранявала само за да знам, че ме мразиш, а не съм ти безразлична. По-лесно ще ми е да го приема. Но докато омразата порасне в сърцето ти, не ми остава нищо друго освен да се наслаждавам на лилавото ти безразличие и да посветя на него вдъхновението си. Ако не друго, поне ме караш да пиша.
 
Не си направен, за да ме обичаш. Създаден си, за да ме вдъхновяваш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар