Тези дни нещо ми става. Подозрителна съм, несигурна съм. Нещо отвътре ме е стегнало здраво и не пуска, а не знам какво е и защо ме мъчи така. Привидно нямам повод, но има нещо във въздуха, което ме тормози. Нещата са хубави, но не точно толкова хубави колкото трябва. Изглежда, че са много добре, но има някакви мънички камъчета, които са ми влезли в обувката и ми бодат на стъпалото, не ми дават да се отпусна. Когато си кажа, че всичко е перфектно и някое от тях се забива по-надълбоко. Съвсем мънички неща, които са тук, за да нарушат равновесието и баланса. Душичката ми се е опънала като струна и смята, че има нещо нередно някъде по трасето. Но не го откривам. Големите и хубави неща, които се случват, се опитват да замъглят съзнанието ми, но аз го усещам, така дори още по-болезнено усещам малките камъчета. Или може би не вярвам, че всичко може да е толкова хубаво и си ги въобразявам? Перфектна картина, в която, ако не се вгледаш внимателно, не би забелязал едно забравено съобщение, едно няколкоминутно закъснение, едно „не искам още“ или „рано е“, едно изчезване без обяснение. И ако беше само това щеше да е явно, щеше да е болезнено. Но то е смесено с безброй целувки, „липсваш ми“ и „само твой съм“, срещи посред нощ и „не искам да си тръгвам“, „кога ще се видим пак“ и „надявам се ти да си добре“. Но отвътре ми пари и нещо ми казва, че е раздвоен, някъде, някога. Че част от него иска да е тук, другата част иска да бяга с всички сили, че може и да има друга, че може и да няма друга. Че всичко е възможно, а може и да си въобразявам. И защо нищо никога не е идеално и перфектно?!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар