Мисля го, мисля и не е както трябва. Въобще не е. Нищо не си е на мястото. Липсата на желание да ме чуеш, липсата на желание да говорим. Ако е минал цял ден, без да чуеш гласа ми, ти не правиш нищо, за да го чуеш възможно по-бързо. Плаче ми се. Но не мога да те обвинявам. Не си виновен за липсата на чувства. Не си виновен и ако ги имаш, но не умееш да ги показваш. Не бива да обвиняваме човек за това какъв е. Тъжно ми е, че го няма онзи пламък, онова желание да ме чуеш, да ме видиш. И най-тъжното е, че не мога да се боря срещу това, защото не е нарочно. Ти го правиш, без да искаш. Може би искаш да ме обичаш, но не ме обичаш. Може би искаш да го покажеш, но как да покажеш нещо, което го няма. Липсваш ми. Постоянно. Особено когато си до мен. Защото чувствам, че си някъде другаде и дори и да искаш не можеш да дойдеш насила там, където не те влече. Остана ми само мъката и дано имам силата да те забравя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар