сряда, 13 юни 2012 г.

It's my life. Is it?



    Аз съм егоист. Абсолютен и безапелационен. Не знам дали не съм достатъчно зряла или просто мисля само за себе си. Дори не знам дали това е толкова лошо, колкото изглежда отстрани. А не бях такава, поне не в такива степени. Кое се пречупи в мен? Към добро ли вървя или това е деградация, разпад? Не мога да го определя. Ситуацията е сложна.
    От една страна, искам щастие за себе си. Пределно ясно ми е, че не мога и не бива да го изграждам върху чуждото нещастие. От друга страна, чуждото щастие, разбира се. Колкото и егоистично да се държа, винаги съм изпитвала респект към хората, които ме харесват/обичат, имам предвид дори и в случаите, в които аз не мога да отвърна на чувствата им. Никога, ама никога не съм искала да нараня такъв човек, изпитвала съм го върху себе си и знам какво е - затова не го правя. Само че понякога просто така се случва... Не знам дали главата ми прегря в последната година, не знам дали просто съм преуморена и объркана, не знам дали е период или просто е дошъл момент за промяна... Има моменти, в които дори не ми пука. Тогава е най-лошото. Тогава се мразя заради това, в което се превърнах. Мразя се, че напоследък на много хора не мога да кажа истината в очите - не говоря само за лошото, дори доброто, хубавото си премълчах и го скътах в себе си.
     Иска ми се да има на кого да разкажа моята история. Иска ми се да знам, че ще има някой, който да ме разбере, без да бърза да ме съди. Да види в очите ми това, което искам от живота, и това, което не желая... Да не ме обвинява за това, че съм човек и греша... и че мечтая, и че живея... Човек съм, веднъж съм се родила, не искам да правя планове за бъдещето, искам просто да уловя мига, да бъда щастлива, не искам спокойствие и сигурност, аз съм само на 19... Искам да се забавлявам сега, когато още съм млада и хубава... Искам да греша, за да се уча от грешките си. И ако съм щастлива по този начин... трябва ли да се променям заради хората, трябва ли да избера тяхното пред своето щастие, за да не бъда обвинявана и заклеймявана, заради начина, по който живея живота си?

1 коментар:

  1. В този живот трябва да бъдеш малко или много понякога егоист. Всеки притежава това качество,то ни е вродено! В крайна сметка каквото правим го правим за себе си на първо място. Едва когато имаме вече собствени деца ще започнем да мислим първо за тях и ние ще останем на заден план. Може да звучи грубо , но е така. Като помислиш повече ще стигнеш до тога заключение.Някои са повече егоисти, други по малко. както и пишеш в статията ти...нещо се е отключило в теб, за да станеш по голям егоист.Така е, не бива да изграждаме щастието си за сметка на чуждото нещастие.Всички ние сме хора и понякога имаме нужда да споделим, искаме да бъдем разбрани, а не винаги ние да сме слушащите и разбиращи. Но да бъдем разбрани наистина.....трудно е да намериш такъв човек.

    ОтговорИзтриване