Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
***
Успях. Станах „вързан вятър и замръзнал ручей“. Мислех, че е невъзможно да съм безчувствено-добре. Но бях. За един кратък спокоен период от живота си. Сутрин се събуждах и мислех единствено за себе си. Вечер заспивах доволна, ако бях свършила дневните си задължения. Това ми стигаше. Спокойствието беше завладяло с всичките си нюанси душата ми. Не копнеех за очи, за ръце, за поглед. Не копнеех за думи, които събуждаха у мен всякакви чувства - ту ме разсмиваха и хвърляха на седмото небе от щастие, ту ме пращаха под земята с жестокостта си. Всичко това не ме вълнуваше. За кратко, много кратко. Сега не знам кое е по-добре. Да съм спокойна, но пък безкопнежна, или да съм постоянно на тръни от неизвестност, но пък да имам едни очи и едни ръце, за които да копнея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар