неделя, 1 декември 2013 г.

Нищо хубаво не трае вечно... (една равносметка)


Каквото и да кажа за изминалата година, все ще бъде малко. Имаше моменти, в които бях убедена, че е най-хубавата досега в живота ми и моменти, в които я заклеймявах като най-лошия си провал. Единственото сигурно е, че настроенията ми пак се сменяха като светлините на коледни лампички. А още по-сигурното е, че всяко хубаво нещо си има край. Всичко! И макар за някои краища да обвинявах себе си, макар доста одеала да се опитвах да закърпя, след като веднъж се бяха скъсали, може би точно те са довели до едни други по-хубави начала. Защото като ти се скъса старото одеало, щеш не щеш си купуваш ново, като ти е студено през зимата. А като си купуваш ново - все гледаш да е по-добро от онова старото, дето колкото и да ти беше любимо, не успя да остане с теб през всички ония студени зимни нощи.
Такива са одеалата. И те като хората. Привързваме се към тях, с тях сме в най-съкровените си моменти, когато се усмихваме по време на сладък сън или пък плачем по време на бурен кошмар. Приличат на любимите ни хора, понякога дори са по-добри към нас от тях. Винаги са там - и в хубаво, и в лошо. Винаги са ни обгърнали в прегръдката си. Обаче... идва момент да се скъсат. Когато настъпи, за някои от тях си заслужава да се потрудим да ги закърпим и да не обръщаме внимание на студенинката, която ни лъха от малките дупчици, където е била Дупката. Други обаче, колкото и да ги кърпим, вече не са същите като преди - все ни е студено под тях. Тогава разбираме, че май е крайно време да ги оставим и да ги заменим... Защото и те ще са по-спокойни без нас, няма да се опитват да правят нещо, на което вече не са способни (да ни стоплят). Единственото сигурно е - нищо хубаво не е вечно...

Няма коментари:

Публикуване на коментар