Eighteen again :)

Или поне така ми се иска... :)

Тази година си пожелавам отново достатъчно упоритост, за да мога да преследвам целите си безкомпромисно, както досега! =) И на есен да мога да се видя като студентка! :)

От първата секунда го ра

Неизживяна лудост - [1]

          Ако не мога да изживея една история, не ми остава нищо друго освен да я разкажа. Да разкажа ли за първия път, когато те видях и не почувствах нищо? Да, нетипчно начало, но това не е любовна история. Ако му поставя този етикет, ще го разваля и оскверня. Дори в сърцето си и пред себе си не мога да го нарека любов. Това е лудост. Но красива. Много по-красива от блудкава любовна история. Да разкажа ли за присъствието ти, което не смущаваше моето ежедневие дори минамално? Да разкажа ли за думите, които никога не си казахме? Не, няма да разказвам за това, защото всичкото е без значение.
          Ще разкажа за мига, когато целият ни свят се преобърна, когато първите искри на лудостта удариха главата ми. За времето, когато денят се превърна в нощ, а нощта в безкрайно лутане. За копнежа, за онова задушаващо усещане, че те няма, за онази силна тръпка. Ще разкажа, да, за всичко, което не последва, а трябваше. Всичко, заради което си заслужава да се съжалява, че не стана истина.
           Ще посветя това на една неизживяна лудост, но желана повече от всичко на света. За предизвикателството, което така и не приех, за пропиления шанс. За това, за което копнеех, но не трябваше да имам. Защото ако го имах дори за минута, неговата красота щеше умре и да се прероди във всичко онова, което вече съм имала и ми е омръзнало.
           Именно то се превърна в историята на живота ми. Историята, от която имах нужда, на която да се крепят стиховете ми, защото истинските поети пишат само в момент на болка, а точно това усещам аз, когато си мисля за теб. Ще разкажа това, което не се случи... Това, което никога не спрях да желая...

От себе си да се спася

          Иска ми се да съм мъж. Или поне да мисля като мъж. Стига съм се вманиачавала и самонавивала на разни глупости. Броят на бръмбарите в главата ми нараства с бързината на геометрична прогресия, след като изпита по математика на СУ вече е назад в историята. Отдавна съм казала, че аз без работа не бива да оставам. Всеки път си мисля, че ще е различно, но явно човек от себе си не може да избяга. В момента като че ли е по-добре да оставя нещата в личния ми живот да се развиват от само себе си, вместо да ги насилвам. Пък ако нещо е писано да стане, ще стане. Не съм такава, но за момента ще живея на този принцип. На есен в София ще имам време за други неща. Дано само след години да не се питам... какво би станало, ако... :)

Изпепеляващо желание

Това беше много по-силно от мен. Не знам как стана изведнъж. Обещах си да не полудявам отново, но сега не мога да спра да искам точно това. Искам да се случи, да бъде... Разумът ми се бунтува, сърцето ми се задушава от този начин на живот. Когато веднъж пожелаеш нещо, не можеш да спреш да го искаш, докато не го получиш. Поне аз съм устроена така. Мислех, че всичко ще е нормално. Но това... то разстройва психиката ми, пречи ми да водя нормално ежедневие, цялата идилия пропадна... Желанието е като наркотик, впил се в кръвта ми... Не ми дава мира. Не мога да мисля за друго. Никога не съм искала нещо толкова силно. А казват, че когато цялото ти същество желае нещо, Вселената ти съдейства. Дано е така... Защото няма да съм спокойна, докато  не го получа... А колко ли сърца и души ще останат разбити по пътя към целта? Дори това не може да ме спре... Безкомпромисна съм. Искам и трябва да имам!

Най-красивият пожар...

       Отдадох себе си на тази кауза. Позволих да ме разпънат на кръста и да кажа онова, което знаех, че не бива да казвам - „Никога“, защото съдбата обича да си играе с нас, хората, така както аз обичам да си играя с думите, така че никой да не разбере конкретно за какво говоря.
      „Никога“ изведнъж се трансформира в „искам“ или „може би след време“, а желанието все по-силно започваше да пари в сърцето ми, направо да ме изгаря. Като мрачен делник, който мечтаех да бъде разкъсан от слънчев уикенд. Бях безсилна, а може би и не желаех да се боря с това, което се случваше в цялото ми същество. Като прераждане. Винаги съм обичала това чувство. Превръща ме в едно щастливо кълбо от нерви и жар. Като си помисля за готовността си да се откажа от него завинаги...
      Може би имам грешна представа за себе си. Може би не съм създадена да се отдам само на една кауза за цял живот. Вероятно не съм толкова перфектна. Защото слънчев лъч се появи... Заслепи погледа ми, замъгли разсъдъка ми, разтърси ме из основи... Само че твърде дълго беше мрачен вторник и аз не можех да позволя на някакъв си непокорен лъч да развали цялата идилия... Обърнах се с гръб, така че да не го виждам, бягах, но той беше навсякъде, преследваше ме в дните ми, понякога изпълваше мислите ми, но беше там... Защото от слънчевата светлина човек не може да избяга. Дори в най-тъмната килия да се затвори, тя пак ще си провре път до сърцето му. Такива сме хората - създадени да обичат свободата, слънцето и неговата дързост да идва най-неочаквано и да стопля сърцата ни, да ни показва колко сме нищожни пред неговата мощ и да ни кара да го обичаме... А това точно в този миг беше моята лъч, моето слънце, моето желание - толкова дълго потискано и отхвърляно. Само че системата се скапа - колкото и дълго да го удържах съзнателно далеч от главата си, то като че ли навлизаше по-дълбоко в душата ми и цялото ми светоусещане... Изби на повърхността и догони сънищата ми... А сега? Ще го гоня или ще го приема? Честно казано и в двете няма смисъл...

Напоследък

            В последните няколко месеца не пиша. Спрях всякаква творческа дейност, за да се отдам на изграждането на „бъдещето“ си. Не мога да кажа, че по-свободните времена не ми липсват. Напротив - искам да захвърля всички синуси, функции, производни и теореми в кошчето и да отворя прозореца, за да нахлуе в стаята ми вятърът на промяната - на творческото начало, на красотата.
           Напоследък сънувам толкова ясни сънища, чувствата ми в тях са толкова реални, че, когато се събуждам, трудно осъзнавам, че всичко е било само плод на подсъзнанието ми. Любов, омраза, страх - всичко преплетено в една невероятна игра на потисканото в дълбините на душата ми. Чувствата ми се борят да излязат на бял свят, да бъдат изречени, написани. Откакто започнах да пиша ми е трудно да ги задържам в себе си.
           Остава им само да почакат да мине и тази седмица и после всичко ще бъде по-спокойно (а, дано!). Следващата неделя е изпитът ми по математика в Софийския. Искрено се надявам, че с оценката, която ще изкарам, ще мога на есен спокойно да се подвизавам в столицата. Когато остава толкова малко време, чакането се превръща в още по-мъчително. Но след това - пей, сърце! Е, стискайте палци! Дано скоро да мога да пиша по-често... :)