В последно време съм си типичен Овен - право напред с рогата през стената, пък каквото ще да става. Върша и говоря неща, за които не съм сигурна дали няма да съжалявам след време, но все пак животът ни е даден, за да поемаме рискове, а не постоянно да претегляме плюсове и минуси. Стъпка по стъпка руша всичко, за което съм се борила, може би защото не го искам вече. Не е като да не знам какво искам (макар че и в това почвам да се съмнявам вече), просто в определен период от живота си човек се нуждае от нещо, а в някой от следващите започва да се нуждае от по-различно... И това не е лекомисленост и безотговорност, то си е просто... човешка природа. Така сме устроени.
Като си помисля само, че с един замах, с една дума само дори мога да унищожа цялата хармония, в която живея, и да тръгна да гоня дивото. Искам ли го наистина? Бих ли могла да кажа „Сбогом“ на сигурността и спокойствието, за да преследвам отново предизвикателството, което може и да не догоня, което може дори да се окаже не това, което съм очаквала? Освен това, щом все пак тези въпроси се прокрадват в ума ми, имам ли право на избор? Не е ли очеизвадно, че трябва да довърша започнатото - да разруша оковите на хармонията и да започна да гоня други идеали, да изграждам нови светове? Докога ще се самозалъгвам и достатъчно силна ли съм, за да спра да го правя?
Понякога си задавам тези въпроси... Друг път, въпреки онова тихичко гласче в главата ми, което казва „Недей“, напук съвсем по овенски пак правя скок към разрухата на това, което сама съграждах. Само дано не ми се налага да събирам останките му със сълзи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар