And all you need is one...

          How it feels like... да можеш да имаш всички и да искаш точно този, когото не можеш?

Веднъж да си вълна от радост и колело от цветове, когато благородността на този един реши да си поиграе с илюзиите ти, а после да си смачкан есенен лист, пропит от влагата на дъждовете и мъглите, когато му омръзне и не му се занимава вече с теб.

Всеки ден да получаваш обясненията им как не могат без теб, да виждаш погледите им, когато минаваш покрай тях, и да си представяш как той е на тяхното място... Да ти казват, че те искат, но да не можеш да отвърнеш на чувствата дори на по-красивите от него, на по-добрите... Защото в двете си шепи той е събрал всичките ти емоции и мисли.

Да лягаш вечер часове след полунощ, защото мисълта за него не ти дава покой да спиш, и да ставаш следобяд, пропилявайки първите безсмислени часове от събуждането си пред Фейсбук, надявайки се да откриеш някъде искрицата надежда, докато обясняваш на другите, че можеш да им бъдеш само приятелка, а те се опитват да те утешават, не разбирайки, дори не съчувствайки на болката ти.

Да чакаш дори най-малкия знак от него, че си мисли за теб и те иска. Да подскачаш от щастие само от една негова дума. Сутрините преди събуждането ти да са кълбо от халюцинации и сънища, в които той се прокрадва, карайки сърцето ти да тръпне. А появата на зеления ореол около името му във Фейсбук, да предизвиква ято от пеперуди в стомаха ти... И да чакаш да дойде деня, в който може би ще го видиш отново.

Едно безкрайно чакане, едно безумно искане...