четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Субективната истина

Във вечери като тази ми се иска да пиша... Нямам нужда от друго освен от студена нощ, топла стая и горещ шоколад... А, да, и муза. В главата ми е хаос от мисли, който трябва да бъде изписан, но не подреден, защото това би отнело чара му. Хаос, който някой ден може би ще желая да споделя с друго човешко същество, което да ме разбере. В момента единственият ми слушател си остава белия лист, който никога не ме съди и винаги приема думите ми за чиста монета. Не че търся това. Напротив. Искам някой да ми противоречи, да ме съди, да ме оспорва. Та нали точно в спора се заражда истината. Макар че истината е субективно понятие. Пък и кому е нужна тя? Какво представлява? Нима истината са фактите? Те са просто стечение на обстоятелствата, следствие от взети решения. Какво ако решенията бяха противоположни? Тогава истината щеше да е изменена, пречупена през други огледала. Единственото истинско е това, което идва отвътре, на мига, на момента. Онзи прекрасен момент, когато просто се оставяш на сетивата ти да те водят, забравяш фактите, абстрахираш се от вредното им влияние и се доверяваш на полъха на вятъра. Да правиш винаги точно това, което искаш да направиш, е най-прекрасното чувство, най-истинската истина, да спреш да си поставяш граници и да действаш според инстинкта... Останалото е просто потискане на истинското аз... Не е ли странно, че най-истинското нещо на света е практически невъзможно? Не обичам да наричам нещата невъзможни, но винаги има момент, в който просто не можеш да действаш, както искаш - явно не поради липса на желание, нито поради липса на смелост... просто има камъче някъде по пътя, което те спъва и ти пречи. Понякога това камъче е в собствените ни глави, но го има. Нещо толкова обсебва мислите и дните ни, че е невъзможно да спрем да мислим за него. Премисляме го по цял ден, водим дебати в главите си и си задаваме въпроси, на които сами си отговаряме, правейки предположения как би отговорил другия. Вместо да се стараем да разберем хората, да достигнем до чувствата им, ние сами ги сътворяваме в един измислен собствен свят. И вярваме в неща, които никога не са се случили, нито пък ще се случат.
Колко по-хубаво би било да се опитаме да достигнем до хората, вместо да ги измисляме и създаваме образи, които не съществуват... Да дадем воля на мисълта и на чувствата си, да разтворим криле и да спрем да живеем в илюзии, да създаваме собствената си Вселена и да я преоткриваме...
Просто размишлявам...

Няма коментари:

Публикуване на коментар