Доза позитивизъм, открит в прашното минало...

Вчера се върнах там, където отдавна не бях ходила, място, което времето отдалечи достатъчно, че да не е болезнено. Място, на което не искам да бъда сега, но за което винаги ще е приятно да си спомня. Замислих се дали е правилно да ходя там, макар и само със следите, оставени като спомен, дали не е предателство, дали не е грешка, дали няма да ме накара отново да искам да бъда там, откъдето успях да избягам, да се откъсна.
Спомените бяха приятни, освежаващи, интересни, вълнуващи. Но, противно на очакванията, не исках да се върна. Не ми се ходеше там, където сърцето ми се разби не веднъж, не ми се ровеше в стари рани, просто исках да запомня това време само с доброто. И успях. Заличих всички петна от сълзи, останали от тогава, запомних само усмивките и смеха, излекувах старите рани и съм доволна, че продължих напред. Мястото ми е в настоящето, в бъдещето, но не и там. Едно е хубаво - не мразя мястото, не мразя човека, успях да събера волята си, за да запомня само добрите мигове, а те не са били никак малко. Това място, това време е било едно от най-хубавите мигове в живота ми, но вече е прах от миналото.
Сега съм щастлива тук, където се намирам. Тук намирам настоящето си и надявам се бъдещето. Това е, което съм търсила, макар и не всичко. Недостатъците са част от красотата на любовта. Не искам да си тръгвам. Искам да остана възможно най-дълго тук, където съм, защото осъзнах, че съм щастлива, истински щастлива и винаги съм била. И в миналото, и в настоящето и си обещавам да бъда и в бъдещето. Защото знам правилния път, защото се научих да оставям погрешните, пък макар и хубави неща, в миналото, да се радвам на това, което получавам в настоящето и да стоя със затаен дъх, очаквайки какво хубаво нещо ми е приготвило бъдещето. А то никога не ме разочарова... :)))))))