сряда, 25 януари 2012 г.

Моето семейство - Слънчогледите (2)


Познавах добре Пеги и подозирах какво може да ми каже. Най-вероятно някой „интересен“ за нея щеше да присъства. Това за мен не беше кой знае каква новина или някакъв стимул да отида на бала, но доброто приятелство изисква изслушване, затова и дадох възможност все пак да ми издаде голямата загадка. Не бях и подозирала обаче какво се беше случило.
- Мен ме поканиха. - каза тя, като едва сдържаше радостта си в рамките на нормалното.
- Знам. Цялото училище е поканено. - недоумявах. Всъщност в главата ми започна да се пробужда една мисъл, но не бях въобще убедена в нея. В такива моменти предпочитах да се правя на недоразбрала, за да дам възможност на хората да обяснят, макар че в повечето случаи разбирах много повече, отколкото си мислеха. Имах някаква странна способност да чета между редовете и да знам нещата, които те избягваха или забравяха да ми кажат.
- Ох! - нетърпеливо въздъхна Пеги. - Имам предвид, че вече си имам кавалер за бала.
- В такъв случай ставам излишна. - побързах да кажа. И веднага след това продължих по-ентусиазирано от преди (все пак Пеги ми беше добра приятелка и се радвах за нея). - Но това е страхотно! Да не би...?
- Точно така! Точно така! - ентусиазирано потвърди приятелката ми и започна да ми разказва цялата история.
След около час и половина в кафенето стана време да тръгваме. На прибиране към вкъщи не можех да спра да мисля за това каква късметлийка е Пеги - най-накрая! По принцип никога не й вървеше, но хубавото беше, че винаги се шегувахме с тази нейна склонност към неблагополучия. Сега обаче момчето, което харесваше (разбира се, от не много отдавна), я беше поканило на бала. Невероятно! Такива неща се случват рядко.
После мислите ми се отклониха в друга посока. Ами аз? Тя нямаше да ми позволи да не отида и да не я видя с него. Трябваше да преглътна и просто да прекарам гадния бал сама с красива рокля, в която обаче се чувствам извън кожата си, и да се чудя накъде да погледна. Какво ли щяха да кажат нашите? Най-вероятно нищо особено - обикновен училищен бал.
Отваряйки входната врата на дома ни, усетих приятния аромат, който идваше от кухнята. Майка ми явно беше приготвила нещо вкусно, а моят стомах къркореше. Рядко вечеряхме всички заедно, просто всеки го правеше, когато огладнее. Тази вечер обаче се наредихме всички около масата, за да опитаме вкусната мусака, която имахме за вечеря.
- Как мина училището? - попита майка ни мен и сестра ми.
- Имам 4 по химия и 6 по математика. - отговори Силви.
- Ха-ха, двойкаджийка! - пошегува се баща ми. Той беше човек с добре развито чувство за хумор - нещо, което в повечето случаи липсваше на майка ми. Беше с добро сърце и рядко ни забраняваше нещо, но когато кажеше „Не“, това означаваше точно това, в никакъв случай „Може би“ или „По-късно“.
Сестра ми се направи на обидена, но скоро и мина. Майка ми видимо не беше доволна и заяви, че не е  учила достатъчно. Тя започна да се оправдава, а аз, за да предотвратя заформящия се спор, реших, че е време да разкажа как е минало при мен.
- Нашето училище организира бал за Хелоуин. С Пеги смятаме да ходим.
- А да си питала дали може? - заяде се майка ми. По принцип не беше лоша, но ставаше прекалено параноична, което силно ме дразнеше.
- Не съм на 12. - отрязах я.
- Това не ти дава право да правиш, каквото си искаш. - уверено заяви тя.
- Но аз не ти казвам, че заминавам за един месец, а че ще бъда на бал в училището, който вероятно дори няма да продължи до задоволително късен час. - обясних полу-раздразнено.
- Това няма никакво значение...
- Стига! - прекъсна спора ни баща ми. - Не правете от мухата слон - каза спокойно.
- Аз се навечерях. - казах, почистих си мястото и се изнесох в стаята си.
Не чувствах някаква вина или притеснение, че майка ми ще ми се сърди. Това бяха едни от нормалните ни разговори с нея, беше напълно в реда на нещата. Сега ме терзаеха други мисли - тези за прословутия бал. Пеги нямаше да ме остави на мира. А мозъкът ми не можеше да побере мисълта какво щях да правя аз там. Потънала в тези мисли, неусетно се пренесох в страната на сънищата. Нощта обаче не беше спокойна...

Няма коментари:

Публикуване на коментар