понеделник, 14 май 2012 г.

Сбогом, клас...

         Вечерта и този път спусна тъмния си воал върху родния ми град и го приласка в прегръдките си. Красива е тази тяхна любов, в нея се раждат спокойствието и тишината, но и споменът по отминалото и желаното!
         Излязох да се поразходя по самотния площад, за да се порадвам на уединението. Улиците бяха умълчани, тук-таме някой окъснял гражданин бързаше да се прибере при семейството си. Някъде в далечината се чуваха гласовете на влюбено момче и момиче, които се смееха и радваха на любовта си. Вървях по каменния площад и си спомнях за хилядите пъти, когато съм била тук. Спомних си как като малка бързах по него към училище или пък към библиотеката. Като на филмова лента се завъртя краткия ми живот пред очите ми и ето ме отново...
         Косата ми отново е къса до над раменете. Облечена съм в червено костюмче с бяла ризка. В ръцете си държа букет, по-голям от мен самата, а на гърба ми е раницата с Гарфийлд. Много съм притеснена, но усмивката не слиза от лицето ми - знам, че предстои нещо хубаво и ново, вярвам в себе си и знам, че поемам по пътя към мечтите си. Знам, че това е първата крачка към върха, за който винаги съм се чувствала призвана. Отивам в първи клас. А колко много ученици имаше в училищния двор! Колко много цветя! Колко много усмихнати лица! Влизам в класната стая, треперейки. Но си обещавам - това да бъде едно страхотно приключение.
         Сълзите вече напират в очите ми при тези спомени. Толкова бях малка и наивна. Но толкова влюбена в живота. Толкова усмихната и готова да се бори.
         Но и това приключение завърши. Вече съм седмокласничка, осъзнала какво харесва и с много ясна цел какво ще се случи оттук нататък. Затворих вратата на класната стая и се отправих към по-високото стъпало - математическата гимназия...
         О, да, отидох там със съвсем ясно съзнание и устрем. Беше си моята мечта! Знаех, че ще бъде осъществена! Не се усъмних и за миг, докато другите все ми повтаряха, че от високо се падало най-болезнено. Само че аз си знаех, че трябва да вярвам, за да имам. И получих!
        Сега е 13.05.2012 - неделя. Утре е моят последен учебен ден. Тук вече не мога да се сдържа и сълзите потичат от очите ми. Колко ще ми липсва цялото това безгрижие! О, защо не мога да върна всичко отначало и да го изживявам отново и отново! Толкова е тъжно!... Никога отново няма да седна зад дървения чин и да слушам досаден урок. Как бързах да свършва учебният ден по-бързо, за да се прибирам вкъщи. А сега... ми се иска никога да не беше свършвало. Във вторник, на изпращането, за мен ще бие последният звънец... и след това животът ще ме поеме в обятията си... Най-хубавото предстои, но това - то никога няма да се върне! Колко ще ми липсват учителите, които по цял час мърмореха, ще ми липсват ненаучените уроци и забравените домашни работи, ще ми липсва дървения чин и свободните часове, намалените часове и кафетата... Спомени... единствено те остават.
        Минах покрай някаква къща, в която майка се караше на непослушното си дете, че пак не си е научило урока. Усмихнах се и осъзнах, че бяха минали часове. Забързах се - трябваше да се прибера и да се подготвя за последния учебен ден. Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение. :)

video

2 коментара:

  1. Дам, приятни спомени и чувства нахлуват в нас като се сетим за отминалите години, което показва, че сме имали хубаво детство. Вече завършили сме готови да поемем по по сериозен път......

    ОтговорИзтриване
  2. Понякога е много приятно да излезеш на място където да е тихо, да го няма този огромен трафик както е в големите градове. Да излезеш просто ей така на спокойствие и тишина, да чуваш само птичките около теб. Действа много зареждащо, може да помислиш и да ти хрумнат нови идеи и цели. Когато завършваме средното си образование имаме толкова много въпроси и мечти, които искаме да сбъднем. Това е един незабравим ден от нашият живот.Четеейки статията ти се сетих и за моят клас учебен, бяхме добър клас, макар и с повече момичета в него. Хареса ми изречението с което си завършила тази статия, мисля и аз да спра да пиша с него, като вид послание е: "Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение"...

    ОтговорИзтриване