За (не)оправданите очаквания...

Очакването... То е неизбежно. Винаги имаме някакви очаквания за живота. Очакваме нещо да се случи по определен начин, всъщност разчитаме то да се случи така, иначе оставаме разочаровани. Очакваме някой да ни обича по определен начин, но той може да ни обича по друг, по-свойствен за него начин. Но на нас ни е трудно да го разберем и пак потъваме в апатия и разочарование за несбъднатите си планове. Защото това са очакванията - мислени планове за това, което би трябвало да се случи, за начина, по който хората би трябвало да действат, да реагират, да мислят. Но плановете почти никога не са били хубаво нещо - аз предпочитам спонтанността. В нея се крие магията, изненадата, същността на живота. Колко по-приятно е нещата да се случват спонтанно, от нищото, без предначертана схема, която и без това в повечето случаи се проваля.
Вярно е, че има случаи, в които планирането е неизбежно. Не можем да живеем винаги на момента. Кариерата и образованието са неща, които наистина би трябвало да бъдат планирани. Те са сериозната част от живота. Но е напълно излишно планирането на всеки ден, на всеки детайл, защото, както беше казал някой по-мъдър от мен, животът е това, което се случва, докато правим планове за бъдещето. Наистина ли искате единственото, за което ще си спомняте на стари години, да е разочарованието от неоправданите очаквания?
А аз... не знам какво очакват хората от мен, от блога и от личността ми като цяло. Но в крайна сметка съм това, което съм. Може би не съм оправдала нечии очаквания, други пък може би съм подминала, възможно е. Както не винаги е възможно да сме прави, така и не винаги можем да сме перфектни. Важното е сами да сте доволни от това, което правите, а аз съм неописуемо доволна от начина, по който живея живота си.

Не всичко, което блести, е злато...

В живота на всеки човек има поне по един случай, в който е бил разочарован.
Не ви ли се е случвало да вземете книга с прекрасна корица - лъскава, шарена, изпипана до последния детайл, която навява чувство, че и съдържанието на „междукоричието“ е добро, а в последствие да я захвърлите, отегчени от безмислените разсъждения или скучноватия сюжет?
Ако не това, то със сигурност ви се е случвало да останете разочаровани от човек, за когото сте имали добро мнение, което в последствие се е оказало неоправдано.
Проблемът е в самите нас. Убедена съм, че за разочарованията си не бихме могли да обвиняваме друг освен себе си. Всичко идва оттам, че понякога ние избързваме в собствената си преценка, оценяме само по външния вид, по блясъка, който ни заслепява и скрива реалността от очите ни. Или пък обратното, ако отвън няма блясък, значи нищо не струва, подминаваме, без дори да проявим интерес да се вгледаме отвътре.
Може би ще кажете, че не сте от хората, които си изграждат веднага преценка за някого, без дори да го познават, но аз ще се опитам да ви опровергая.
Винаги, когато се запознаете с някой нов, вие оставате с някакво чувство към него - без значение дали негативно или пък клонящо по-скоро към положителната скала. Ето това вече е преценка. Дори несъзнателно вие сте я направили. По-късно тя може да бъде съвсем грешна. И колкото по-висока е, толкова по-голямо може да бъде разочарованието. Но пък и обратното - колкото по-ниска е, толкова по-приятно можете да бъдете изненадани.
Мен, ако питате, просто не избързвайте да съдите хората по външността. Просто... не всичко, което блести, е злато!

ПП: Извинете недобрата конструкция и неизразителност. Просто имах нужда да споделя! :)