събота, 21 май 2011 г.

Не всичко, което блести, е злато...

В живота на всеки човек има поне по един случай, в който е бил разочарован.
Не ви ли се е случвало да вземете книга с прекрасна корица - лъскава, шарена, изпипана до последния детайл, която навява чувство, че и съдържанието на „междукоричието“ е добро, а в последствие да я захвърлите, отегчени от безмислените разсъждения или скучноватия сюжет?
Ако не това, то със сигурност ви се е случвало да останете разочаровани от човек, за когото сте имали добро мнение, което в последствие се е оказало неоправдано.
Проблемът е в самите нас. Убедена съм, че за разочарованията си не бихме могли да обвиняваме друг освен себе си. Всичко идва оттам, че понякога ние избързваме в собствената си преценка, оценяме само по външния вид, по блясъка, който ни заслепява и скрива реалността от очите ни. Или пък обратното, ако отвън няма блясък, значи нищо не струва, подминаваме, без дори да проявим интерес да се вгледаме отвътре.
Може би ще кажете, че не сте от хората, които си изграждат веднага преценка за някого, без дори да го познават, но аз ще се опитам да ви опровергая.
Винаги, когато се запознаете с някой нов, вие оставате с някакво чувство към него - без значение дали негативно или пък клонящо по-скоро към положителната скала. Ето това вече е преценка. Дори несъзнателно вие сте я направили. По-късно тя може да бъде съвсем грешна. И колкото по-висока е, толкова по-голямо може да бъде разочарованието. Но пък и обратното - колкото по-ниска е, толкова по-приятно можете да бъдете изненадани.
Мен, ако питате, просто не избързвайте да съдите хората по външността. Просто... не всичко, което блести, е злато!

ПП: Извинете недобрата конструкция и неизразителност. Просто имах нужда да споделя! :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар