вторник, 28 януари 2014 г.

Животът като игра с ластик

      Понякога си представям живота като игра на ластик. Не точно игра, но сякаш събираш цялото си обкръжение в кръг в един голям и еластичен ластик. Колко е голям твоя ластик и колко хора може да събере - зависи от теб самия, от собствените ти разбирания, допускания, ограничения. Кого ще поканиш да участва избираш единствено ти. Ако някой сам изяви желание, не би могъл да се вмъкне, ако не го допуснеш. Може да пробва, докато те убеди, но не и сам да проникне в кръга, който си създал.
      Понякога хората в кръга изпитват нужда да се разместят, да се опознаят, да се доближат повече до някого от другите. Тогава просто дърпат назад ластика, насочват го и се изстрелват към целта или пък без посока - където ги заведе, важното е нещо да се случва. Когато се изстрелят без посока, рядко остават разочаровани - тогава по-скоро с интерес изучават мястото и хората, на които са попаднали. Ако те не им доставят удоволствие, ако не ги карат да се чувстват добре - тогава лесно се напуска. Нещо, към което не си се стремил и за което не си влагал усилия, лесно се преглъща, когато се превърне в неуспех. Тогава или оставаш на същата позиция, търсейки нови цели и дестинации за изследване, до които да се изстреляш. Или пък се връщаш на старата, ако можеш. Защото в играта с ластика никога нищо не е сигурно.                      Понякога може да е малко сигурно. Тогава, когато смяташ, че имаш необходимите умения и опит, за да се изстреляш точно там, където искаш и когато там, където си искал - наистина е това, което си очаквал. Тогава си един от щастливците. Засилваш се и попадаш на целта си. Само че целите са променливи. Засилваш се, засилваш се и когато изведнъж се озовеш там - оказва се, че си се засилвал твърде дълго. Целта е изчезнала някъде, може би да преследва свои цели. Това е един от болезнените моменти в играта, защото се удряш в нищото там, където си очаквал да има някаква опора. Може да паднеш, да поохлузиш колене, но важното е да умееш да се изправяш и да продължиш да играеш, защото никой няма да те чака. Важното е да поемеш удара и да го приемеш като възможност за преследване на нова и по-добра цел, като този път ще си подготвен за евентуалните последствия.
      Има го и момента, когато попаднеш право в целта - очи в очи, пулс в пулс. Химическата реакция, която се случва в този момент, определя като победители в играта тези, които са успели да я достигнат. Е, няма да крия - пак има възможност да се разочароваш след време. Казах вече - в играта с ластика нищо не е сигурно. Можеш пък без да искаш да го опънеш и да се стрелнеш към друга цел, без сам да си го очаквал от себе си. Но умението, което трябва да запазиш до края е - да не се предаваш, защото колкото и битки да загубиш, важното е войната да е спечелена. Когато мракът се спусне на улицата и е време всеки да се прибере по къщите си, важното е - усмивката да е на лицето ти, защото си се оказал от тази страна на ластика, от която се чувстваш най-добре, до играча, който те кара да се чувстваш най-щастлив. Тогава целият сюжет преди това няма да има абсолютно никакво значение, щом при залеза си доволен от играта си. : )

Няма коментари:

Публикуване на коментар