неделя, 1 юли 2012 г.

Кушадасъ 2012


       Отдавна се каня да ви разкажа за едно незабравимо пътуване до нашата южна съседка Турция, за докосването до една друга култура и обичаи, за първото ми прекрачване на границата на България, за досега с един друг свят на един друг континент... на около 1000 км оттук.
      За тази страна има доста противоречиви мнения - едни я харесват, други не искат да стъпят там, поради недобри чувства към населението. Аз съм от тези, които искат да опознаят света, всичките му кътчета и прелести, поради което съм много щастлива, че имах възможност да посетя Турция и в никакъв случай не останах разочарована. Не може да се каже, че съм имала кой знае какъв контакт с населението, повече комуникирах с българи, защото по времето, когато аз бях там беше пълно с такива като мен - абитуриенти. Но от малкото, което видях не съм останала с лоши впечатления от хората - веселяци и шегаджии са.
      Пътуването ми беше до Кушадасъ. Имах удоволствието да се насладя на четири невероятни нощувки в петзвездния хотел "Vista Hill", бившия "Cande Onura", намиращ се точно на брега на Егейско море. Хотелът е същинска приказка, по-хубав не бях виждала през живота си - абсолютно всичко, което си помислите, можеше да бъде открито вътре - спа, басейни, снек бар, дискотека... страхотен изглед към морето... Единственото, което не ми хареса беше храната, но аз и без това трудно харесвам храна. :D
     На втория ден имахме възможност да посетим град Ефес и домът на Дева Мария. Тези от нас, които се впуснаха в това приключение вече са „полухаджии“. В това число и моя милост.
Колкото до града - за него може много да се говори, но най-добре е да бъде посетен и всичко да бъде разказано на място от екскурзовода. Наистина е доста красив и автентичен, тръпката да вървиш по тези древни места е несравнима с нищо друго.
    Третият ден се организира екскурзия до Памуккале, където за съжаление не отидох, защото беше доста път от Кушадасъ до въпросната дестинация и се отказах. Тъкмо да имам повод да посетя Турция отново.
    Четвъртият ден пътувахме с яхта, не беше точно яхта, а по-точно нещо като корабче. Спирахме на два острова, където по-смелите имаха възможност да скачат и да се гмуркат. Разбира се, не трябва дори да си помисляте, че аз съм го направила. :D Така и никога не се научих да плувам, но все още имам надежда, че някой ден и това ще стане. За мен този ден на яхтата се състоеше в събиране на тен и точно тогава направих завидния загар, с който се прибрах в България.
     Освен това за пръв път в живота си влязох в сауна и още в първите 10 секунди имах намерение да изляза и повече никога да не стъпя на такова място, но учудващо издържах цели 10 минути. Не мога да кажа, че беше кой знае колко приятно, но най-вероятно е било полезно, и добре - може пък и да се навия да повторя.
     На петия ден отпътувахме за Айвълък, където щяхме да прекараме една последна пета нощувка в Турция. Там хотела не беше нищо особено - три звезди. Честно казано, нямах търпение да се махнем от това място, беше насред пустошта, морето беше пълно с водорасли точно там... Иии.. не, не ми хареса.
     Много ми хареса посещението на главната улица на Кушадасъ. Голяма, осветена и красива, навсякъде пълно с хора, музика и веселие. Е, вярно, скъпичко е, но пък разнообразието от стоки, които може да си купиш е наистина в пъти по-голямо от това в България, където навсякъде е едно и също.
     Красива е Турция! Интересен е нощният й живот, хората са забавни, хотелите са красиви, гледките са внушителни...! Но най-хубаво пак си остава у дома! :)
Още снимки от Турция можете да разгледате тук. Прекалено много са, за да ги публикувам всички тук. :)

петък, 15 юни 2012 г.

Неизживяна лудост - [2]

Аз изглежда все за теб ще мисля,
с разни хора се залъгвам...


        Mr. Soulmate, някога много-много отдавна имаше шанс за теб и мен... Но той остана толкова назад в миналото, че вече е покрит с пластове прах, които трудно бихме могли да почистим. Макар и затрупани, чувствата ми още живеят, но се опитвам да не мисля за тях... Запълвам празнината с други и си мисля, че някой ден, някой щастлив слънчев ден, ще те забравя и няма да се питам докъде бихме стигнали заедно. Няма да търся нови светове, които да покорим с теб... Ще съм добре, без да те има в ежедневието ми. Но съм станала толкова безчувствена към всички останали, че трудно ще се влюбя в някого, който да ми помогне да те забравя, да забравя единствения път, когато те прегърнах... Това ми остана от теб. Спомен - неизживян, неизличим...
        Споделям дните и нощите, отредени за любовта ми към теб, с други... Разказвам им неща, които едва ли ги интересуват и които не разбират, усмихвам им се с усмивките, които само ти заслужаваш, и си мисля - как добре би ме разбрал моя Mr. Soulmate... как би впил поглед в мен, прочитайки в очите ми всичко, което бих му казала с думи... как би се усмихнал...
        Не, не съм безчувствена, както всички си мислят... Просто отдавна всичките ми чувства са обладани само от теб. За друг не ми останаха.

сряда, 13 юни 2012 г.

It's my life. Is it?



    Аз съм егоист. Абсолютен и безапелационен. Не знам дали не съм достатъчно зряла или просто мисля само за себе си. Дори не знам дали това е толкова лошо, колкото изглежда отстрани. А не бях такава, поне не в такива степени. Кое се пречупи в мен? Към добро ли вървя или това е деградация, разпад? Не мога да го определя. Ситуацията е сложна.
    От една страна, искам щастие за себе си. Пределно ясно ми е, че не мога и не бива да го изграждам върху чуждото нещастие. От друга страна, чуждото щастие, разбира се. Колкото и егоистично да се държа, винаги съм изпитвала респект към хората, които ме харесват/обичат, имам предвид дори и в случаите, в които аз не мога да отвърна на чувствата им. Никога, ама никога не съм искала да нараня такъв човек, изпитвала съм го върху себе си и знам какво е - затова не го правя. Само че понякога просто така се случва... Не знам дали главата ми прегря в последната година, не знам дали просто съм преуморена и объркана, не знам дали е период или просто е дошъл момент за промяна... Има моменти, в които дори не ми пука. Тогава е най-лошото. Тогава се мразя заради това, в което се превърнах. Мразя се, че напоследък на много хора не мога да кажа истината в очите - не говоря само за лошото, дори доброто, хубавото си премълчах и го скътах в себе си.
     Иска ми се да има на кого да разкажа моята история. Иска ми се да знам, че ще има някой, който да ме разбере, без да бърза да ме съди. Да види в очите ми това, което искам от живота, и това, което не желая... Да не ме обвинява за това, че съм човек и греша... и че мечтая, и че живея... Човек съм, веднъж съм се родила, не искам да правя планове за бъдещето, искам просто да уловя мига, да бъда щастлива, не искам спокойствие и сигурност, аз съм само на 19... Искам да се забавлявам сега, когато още съм млада и хубава... Искам да греша, за да се уча от грешките си. И ако съм щастлива по този начин... трябва ли да се променям заради хората, трябва ли да избера тяхното пред своето щастие, за да не бъда обвинявана и заклеймявана, заради начина, по който живея живота си?

понеделник, 11 юни 2012 г.

Матури 2012

Да се изфукам... :)

понеделник, 14 май 2012 г.

Сбогом, клас...

         Вечерта и този път спусна тъмния си воал върху родния ми град и го приласка в прегръдките си. Красива е тази тяхна любов, в нея се раждат спокойствието и тишината, но и споменът по отминалото и желаното!
         Излязох да се поразходя по самотния площад, за да се порадвам на уединението. Улиците бяха умълчани, тук-таме някой окъснял гражданин бързаше да се прибере при семейството си. Някъде в далечината се чуваха гласовете на влюбено момче и момиче, които се смееха и радваха на любовта си. Вървях по каменния площад и си спомнях за хилядите пъти, когато съм била тук. Спомних си как като малка бързах по него към училище или пък към библиотеката. Като на филмова лента се завъртя краткия ми живот пред очите ми и ето ме отново...
         Косата ми отново е къса до над раменете. Облечена съм в червено костюмче с бяла ризка. В ръцете си държа букет, по-голям от мен самата, а на гърба ми е раницата с Гарфийлд. Много съм притеснена, но усмивката не слиза от лицето ми - знам, че предстои нещо хубаво и ново, вярвам в себе си и знам, че поемам по пътя към мечтите си. Знам, че това е първата крачка към върха, за който винаги съм се чувствала призвана. Отивам в първи клас. А колко много ученици имаше в училищния двор! Колко много цветя! Колко много усмихнати лица! Влизам в класната стая, треперейки. Но си обещавам - това да бъде едно страхотно приключение.
         Сълзите вече напират в очите ми при тези спомени. Толкова бях малка и наивна. Но толкова влюбена в живота. Толкова усмихната и готова да се бори.
         Но и това приключение завърши. Вече съм седмокласничка, осъзнала какво харесва и с много ясна цел какво ще се случи оттук нататък. Затворих вратата на класната стая и се отправих към по-високото стъпало - математическата гимназия...
         О, да, отидох там със съвсем ясно съзнание и устрем. Беше си моята мечта! Знаех, че ще бъде осъществена! Не се усъмних и за миг, докато другите все ми повтаряха, че от високо се падало най-болезнено. Само че аз си знаех, че трябва да вярвам, за да имам. И получих!
        Сега е 13.05.2012 - неделя. Утре е моят последен учебен ден. Тук вече не мога да се сдържа и сълзите потичат от очите ми. Колко ще ми липсва цялото това безгрижие! О, защо не мога да върна всичко отначало и да го изживявам отново и отново! Толкова е тъжно!... Никога отново няма да седна зад дървения чин и да слушам досаден урок. Как бързах да свършва учебният ден по-бързо, за да се прибирам вкъщи. А сега... ми се иска никога да не беше свършвало. Във вторник, на изпращането, за мен ще бие последният звънец... и след това животът ще ме поеме в обятията си... Най-хубавото предстои, но това - то никога няма да се върне! Колко ще ми липсват учителите, които по цял час мърмореха, ще ми липсват ненаучените уроци и забравените домашни работи, ще ми липсва дървения чин и свободните часове, намалените часове и кафетата... Спомени... единствено те остават.
        Минах покрай някаква къща, в която майка се караше на непослушното си дете, че пак не си е научило урока. Усмихнах се и осъзнах, че бяха минали часове. Забързах се - трябваше да се прибера и да се подготвя за последния учебен ден. Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение. :)

сряда, 9 май 2012 г.

Mr. Soulmate

Мислех да напиша статия за перфектния мъж и тогава... видях това. Наистина, когато човек си мисли нещо, сякаш цялата вселена мисли за същото нещо с него... Не можах да не го споделя. Просто е толкова... вярно и близко до сърцето ми точно в този момент от живота ми.

"Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват..."

~ "Яж,моли се и обичай", Елизабет Гилбърт


Скоро и ти ще си тръгнеш... преди дори да си дошъл достатъчно близо.

вторник, 8 май 2012 г.

Soulmate



          Стоя си у нас и слушам дъжда със солидна доза шоколад до себе си, точно както го обичам. В главата ми се върти все една и съща нота, но всеки път по по-различен и мелодичен начин улавям звуците й. Мисля си, че след двайсет години ще съжалявам повече за нещата, които съм направила, отколкото за тези, които не съм. Но смелостта отново я има само когато съм насаме с мислите си.
          Защо теб? Ти си Аз. Да, в теб понякога откривам себе си. Същото любопитство, същата жажда да знаеш, да можеш. Дори понякога си по-доброто копие - справяш се по-добре и от мен в стремежа си да уловиш всяка секунда живот. А казват, че противоположностите се привличали?... Не вярвам в това. Понякога всичко, от което се нуждаем, е вътре в нас самите или в някого като нас. :)