Безразличие в лилаво

Когато ти трябвам, звънни ми

и пак към теб приближи ме...

Разбъркани думи кажи ми

на сантиметри близо до мене...

 

 

Денят, в който се появи в живота ми, не предвещаваше с нищо, че предстои бедствие. Обикновен летен ден, в който имах планове с приятелки. Сложих си красиви дрехи, обичайния черен молив и спирала и завърших с любимия си парфюм в лилаво. Излязох, чувствайки се прекрасно в кожата си, повече от неотразима. Излъчвах онази самоувереност, която по-късно щеше да те вбесява, но и да те привлича към мен като магнит.

И тогава, докато скучаех в любимото ми кафене, реших да проверя любимия си Фейсбук. 17 часа и 5 минути и един бутон „Потвърди“. Така започна всичко. Неочаквано, но приятно. Не знаех какво ми предстои, тъй както не знаеш, че по пътя си ще срещнеш люляково дърво и ще те лъхне пленяващия му аромат.

Това им харесвам на люляковите дървета, че не знаеш кога и къде ще ги срещнеш и колко време ароматът им ще държи наострени сетивата ти. Не знаеш дали ще се пристрастиш към него или ще свикнеш дотам, че ще те приспи в лилаво безразличие. Дали ще запазиш спомена за люляковия цвят в сърцето си или ще го забравиш, потънал в равнодушието и сивотата на ежедневието си.

В този случай се оказа наркотик. Неочакван. Неподозиран. Но пристрастяването стана бързо и с неукротима сила. Бягах и с всяка крачка се пропадах повече под въздействието му. Нямах такива планове, но те така или иначе винаги излизат грешни. И както бъдещ наркоман, който си казва „Този път е за последно.“ вземах всяка поредна доза. Започна да запълваш нощите ми и да ме караш да забравя за всички неща, за които не исках да мисля. Нали точно такова е въздействието и на наркотиците.

Толкова бързо свикнах да си част от живота ми и да имам вниманието ти, предадох се на опиянението и потънах в бездната, без да се замислям. Повтарях си, че мога да спра, когато поискам, без да чувствам вина или огорчение, но нима не си казва такива думи всеки зависим от нещо?

И точно тогава, когато започнах да имам най-голяма нужда от дозата си, дрогата свърши. Нямаше я вече и нямаше откъде да си я набавя, защото тя не се купуваше. Можеше да ми я даде само черно-лилавия ти поглед. А той нямаше такива намерения. Подмамваше като мираж в пустиня да го следвам, таейки искрица надежда, че може би ще получа още една доза, но така и не ми я даваше. Знаех го, но имаше някаква горчиво-сладка болка в това да се надявам безрезултатно. „Безтебието“ растеше с всеки изминал ден, черпейки от енергията ми. Играеше си с чувствата ми и ги посипваше с лилавото си безразличие. Сега дрогата ми имаше нужда от мен, но само понякога. А аз живеех за тези мигове. Показвах й слабостта си, а тя се хранеше от нея. Колкото по-слаба ставах аз, толкова по-силен ставаше той и толкова по-равнодушен. Изпари се онази самоувереност, която харесваше в мен, погълната от непукизма му. И с всеки следващ ред, който пиша, го осъзнавам по-ясно. С всеки следващ ред се отдалечавам от поредната доза, която така или иначе няма да получа никога, пък не се и надявам. Защото също като осъзнал се наркоман този път търсех спасението. И търсех това, което ми е дала зависимостта - нали уж всяко зло било за добро.

Харесваше ми сладката лилава болка от безразличието ти, което ти не ми спестяваш никога, харесваше ми искреността, която разбиваше на хиляди парченца сърцето, което си мислеше, че никога няма да бъде счупено. Харесваше ми как ме търсиш само като ти трябвам и не се стараеше по никакъв начин да го прикриеш. Но осъзнах, че не можеш да обичаш като наркоман. Когато обичаш, просто обичаш, а не си зависим. Бях захвърлила три години изградено доверие с лекота, а тичах след нещо, което бях имала само за миг. Не бях се научила да обичам, бях се научила да гоня недостижимото. Не е любов, но аз го знаех от първата целувка, дори и преди нея. Винаги е било нещо по-различно от любов, винаги е било лудост, ако мигът може да бъде наречен вечност. Лудост, която прерасна в безразличие. Какво ли не бих дала го заменя с омраза във всички нюанси на лилавото? Бих изгорила всички мостове, бих превърнала дните ти в кошмар, бих те ранявала само за да знам, че ме мразиш, а не съм ти безразлична. По-лесно ще ми е да го приема. Но докато омразата порасне в сърцето ти, не ми остава нищо друго освен да се наслаждавам на лилавото ти безразличие и да посветя на него вдъхновението си. Ако не друго, поне ме караш да пиша.

 

Не си направен, за да ме обичаш. Създаден си, за да ме вдъхновяваш.

Езикът на тялото

На всеки понякога му се е искало да може да прочете мислите на отсрещната страна, да разбере какво стои зад израза на лицето му, зад погледа му. Това, разбира се, засега е невъзможно, или поне така се говори. Но докато се научим да четем мисли, можем да използваме не по-зле езика на тялото, за да разчетем някои неизказани и скрити зад жестовете думи. Ето на какво попаднах тези дни в Интернет пространството, което може да ви се стори интересно и също така да ви бъде полезно в ежедневната комуникация. Как изразяваме чувствата си чрез разположение на поглед, вежди, нос и устни?

Ето линк към оригиналното изображение - http://dox.bg/files/dw?a=c8972dbec4

Магията на изкуството

        Напоследък прекаленото мислене и анализиране на милион ситуации, с които ме сблъскваше ежедневието, не ми се отразиха добре. Стресът от университета също си каза думата и реших, че просто трябва да се захвана с нещо, което да отвлече мислите ми и да ме изпълни с по-позитивна нагласа, защото бях натрупала твърде много негативи. Какво по-добро спасение от изкуството? Този път обаче не заложих на моето си изкуство - писането, може би защото чрез него не бягам от реалността, а я анализирам отново и отново. Имах някои идеи, но въпреки всичко не ги записах, защото ме натоварваха допълнително. Да, вярно, че в такива моменти съм най-продуктивна, но този път някакси нямах желание. Някои неща просто трябва да ги изживееш и да ги оставиш да се стекат между пръстите ти като пясък, вместо да се опитваш да ги задържиш в шепи. Така направих и този път. Може би някой ден ще се върна назад към тези идеи и ще ги превърна в изкуство, но засега просто ще ги оставя да преминат покрай мен, колкото и да е нетипично.
        Реших да се отдам на едно изкуство, което също беше много близко до сърцето ми преди няколко години. Изкуството на графичния дизайн и по-точно - Photoshop. Едно от любимите ми неща, които не бях вършила доста отдавна, е да се занимавам с тази програмка. И ето че попаднах на курс по Фотошоп и допълнително сама разработих някои простички проекти с помощта на официалния наръчник на Adobe за Photoshop. (: Отдавна не съм виртуоза, който бях, с тази програма, но се надявам, че с времето, с малко воля, упоритост и доста желание, ще успея да достигна и задмина способностите, които притежавах на времето. Ето и някои от най-новите ми проекти.

 

И последното, което ще ви покажа, е първото ми домашно за курса по Photoshop. Не е нищо особено и като цяло не съм доволна от резултата, но след толкова дълго време, в което не съм използвала програмата, се чувствам още като леко начинаеща. (:

Мразя миризмата на алкохол и цигари, пропита в тялото и дрехите ми... Напомня ми за нещо изгубено и забравено...

„Хаос от мисли“ във Фейсбук

Вече Фейсбук е неизменна част от деня на повечето хора, затова и моя блог вече се подвизава със страничка там, която можете да разгледате и харесате оттук http://www.facebook.com/ChaosOfThoughts :)

Субективната истина

Във вечери като тази ми се иска да пиша... Нямам нужда от друго освен от студена нощ, топла стая и горещ шоколад... А, да, и муза. В главата ми е хаос от мисли, който трябва да бъде изписан, но не подреден, защото това би отнело чара му. Хаос, който някой ден може би ще желая да споделя с друго човешко същество, което да ме разбере. В момента единственият ми слушател си остава белия лист, който никога не ме съди и винаги приема думите ми за чиста монета. Не че търся това. Напротив. Искам някой да ми противоречи, да ме съди, да ме оспорва. Та нали точно в спора се заражда истината. Макар че истината е субективно понятие. Пък и кому е нужна тя? Какво представлява? Нима истината са фактите? Те са просто стечение на обстоятелствата, следствие от взети решения. Какво ако решенията бяха противоположни? Тогава истината щеше да е изменена, пречупена през други огледала. Единственото истинско е това, което идва отвътре, на мига, на момента. Онзи прекрасен момент, когато просто се оставяш на сетивата ти да те водят, забравяш фактите, абстрахираш се от вредното им влияние и се доверяваш на полъха на вятъра. Да правиш винаги точно това, което искаш да направиш, е най-прекрасното чувство, най-истинската истина, да спреш да си поставяш граници и да действаш според инстинкта... Останалото е просто потискане на истинското аз... Не е ли странно, че най-истинското нещо на света е практически невъзможно? Не обичам да наричам нещата невъзможни, но винаги има момент, в който просто не можеш да действаш, както искаш - явно не поради липса на желание, нито поради липса на смелост... просто има камъче някъде по пътя, което те спъва и ти пречи. Понякога това камъче е в собствените ни глави, но го има. Нещо толкова обсебва мислите и дните ни, че е невъзможно да спрем да мислим за него. Премисляме го по цял ден, водим дебати в главите си и си задаваме въпроси, на които сами си отговаряме, правейки предположения как би отговорил другия. Вместо да се стараем да разберем хората, да достигнем до чувствата им, ние сами ги сътворяваме в един измислен собствен свят. И вярваме в неща, които никога не са се случили, нито пък ще се случат.
Колко по-хубаво би било да се опитаме да достигнем до хората, вместо да ги измисляме и създаваме образи, които не съществуват... Да дадем воля на мисълта и на чувствата си, да разтворим криле и да спрем да живеем в илюзии, да създаваме собствената си Вселена и да я преоткриваме...
Просто размишлявам...

Размисли във Пловдив...

 

Вървя по улиците на Стария Пловдив и си мисля... Толкова е красиво, оттук можеш да видиш целия свят... Колко ли крака са стъпили преди мен там, където днес стъпвам аз... Колко ли съдби са запомнили тези улици... Колко ли сълзи са ги стопляли!

По това време на годината обикновено се чувствах добре, завръщах се в този град и животът ми започваше пак да следва забързания си ход след лятната почивка... Само че не и тази година. Този път миговете, прекарани в Пловдив, ще бъдат доста по-кратки и доста по-редки.

Завръщам се за една последна разходка в този град, запазил в себе си толкова спомени. Тъжна съм. Колко беше хубав и спокоен животът, когато прекарвах дните си там. Защо животът изведнъж става толкова труден? Защо е необходимо да се изправя пред такива кръстопътища и да правим толкова важни избори... Иска ми се пак да се върне времето, когато най-трудното, което трябваше да направя, бе да преживея часа по програмиране. Тогава поне бях целеустремена, знаех коя съм и какво искам. Сега е трудно... Загубих себе си някъде в тълпата, отдавна не съм толкова невинна, ангелското в мен умря или поне потъна някъде дълбоко. Чувствам се лоша и омърсена с човешка суета, на която станах (не)волна жертва...

Умря детското в мен, умря красотата ми... Остана само външната обвивка... Не съм това, което бях, а искам да бъда отново. Защо животът ме изправи пред толкова трудни избори, които да ми попречат да запазя себе си... Или просто аз не бях толкова силна, че да го направя, въпреки това?

А може би е преход... Винаги съм знаела, че в мен спи феникс.

Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...