Няма друга такава

Все ми липсваш, все те чакам. Все те търся. В чуждите очи. В чуждите мечти. В чуждите трепети и болки, да намеря доказателство, че и ти си там някъде - все ти липсвам, все ме чакаш. Че и ти малко за мене страдаш. Търся погледа ти в погледа на самотните момчета, които минават покрай мен. Дали и ти така се разхождаш по улиците и мислиш за мен...

Заслужавам го. Поне малко. Коя друга се събужда сутрин с мисълта за теб и заспива с липсата ти, която пари сърцето й? На коя друга сълзите се стичат за теб единствено? Коя, като погледне в очите ти, може да види толкова много спомени? На коя си се доверявал толкова, с коя си се сближавал толкова? С коя друга можеш да говориш от „Добро утро“ до „Лека нощ“, като никога не става скучно и винаги има какво още да се каже, за какво още да се смееш с нея? Коя друга те е молила да идеш да я видиш посред нощ и ти си се качвал в колата и си отивал? Коя друга беше съгласна на всички онези малки лудости, не защото ти ги искаш, а защото и тя самата си умираше за тях? С коя друга си се крил толкова? С коя друга сте се правили, че не се познавате дълго време, а когато никой не гледа сте потъвали в най-страстните целувки, които могат да съществуват? Коя друга би гледала с теб най-тъпите филми с удоволствие, на коя друга й е било хубаво само защото държиш ръката й? И, по дяволите, коя би те чакала толкова, коя би писала хиляди редове за теб? Къде е тази, която би написала само един ред за това, което чувства към теб? Покажи ми я. Кажи ми, ако друга такава някога се намери. Защото няма да има. Друга луда - не. Само аз съм. Само аз някога ще мога да изпитам целия този океан от чувства към теб.

Тогава ми кажи, че всичко това, което имахме, не ти липсва. Но ако не можеш. Ако един ден усетиш, че ти липсвам, въпреки всичко, което си казахме и направихме, тогава... Тогава не искам да ми пишеш във Фейсбук, не искам да ми харесваш снимките или пък статусите, не искам дори да ми се обаждаш. За Бога, блокирай ме, изтрий номера ми. Без това не обичам да те виждам на линия и да се чудя коя ли се опитва да те омае. Затвори смотания социален сайт, стани от тъпия стол, вземи ключовете, качи се в колата и измини глупавите двеста километра. Разбий вратата ми, ако не искам да я отворя, хвани ме и просто ме целуни... Няма нужда от думи. Аз ще разбера. Но само тогава ще ти повярвам наистина... И само тогава всичко ще е имало смисъл.

За онези моменти

И, знаеш, има ги онези моменти, в които музиката не е достатъчно силна, разговорите не са твърде интересни, шума на улицата не е достатъчно заглушителен, за да не можеш да чуеш онези натрапчиви мисли в главата си. И, знаеш, понякога автобусът не се движи достатъчно бързо, краката ти не могат да стигнат темпото, с което ти се иска да тичат, за да избягаш от онези мисли в главата си. Сякаш каквото и да направиш те винаги ще са там, по-силни от всичко останало.
Слагам слушалките в ушите, volume: max, и излизам да тичам. Уж за да вляза във форма, но всъщност, за да избягам. Но колкото повече бягам, толкова повече взимат превес над мен. Гласът в слушалките всъщност ми разказва историята, която всичко в мен се опитва да забрави. Всяка моя стъпка, всяко място, на което отида, пази споменът за нещо отдавна отминало, но случило се... Дали беше мисъл или истина? Дали не си го представих само? Дали всичко е било толкова истинско, колкото разстоянието във времето го кара да изглежда? Дали бях щастлива или беше просто друг нюанс на самотата? Не знам. Единственото сигурно е, че това време ми липсва. И може би няма как да го върна. Но ми се струва, че няма  да спра да се надявам. Няма да изневеря на онези дни. Няма да бъда друга и с други желания. Продължавам да държа на тези, дори и да ме нараняват. Бягам от тях? Кого ли заблуждавам? Стоя на едно място и се наслаждавам на болката, която ми нанасят спомените... Музиката само я засилва.

Кой ще му каже, кой ще му каже колко нощи не спя от любов?

Толкова безумно тъжна и самотна съм... Никого не искам... Никого не търся. Очите ми не виждат никъде. Освен в един. Единственият, който не се интересува от това..

Забравените усмивки :)

Някога, когато бяхме деца, всичко беше различно - по-лесно, по-красиво, по-усмихнато. Преди да се забъркаме в първите си неприятности, блясъкът в очите ни беше съвсем ярък и жив. Вярвахме и се надявахме. Усмихвахме се постоянно и обичахме истински.

Обожавахме да тичаме под дъжда и да се наслаждаваме на чистия въздух. Калните стъпала и ожулените колена бяха подвиг, а не повод да се мръщим. Вечер се прибирахме уморени от скитане и игри и бяхме доволни от себе си. Заспивахме щастливи и сънувахме как един ден ще пораснем. И за какво беше цялото това бързане? Защо очите ни все бяха загледани в това „вълшебно“ бъдеще, където сме големи и можем да имаме и правим всичко? Как сме се лъгали... Изпреварвахме хода на времето, за да дойде по-бързо този момент. Бързахме да получим, а не виждахме как по пътя губим повече с всяка следваща крачка.

Първо изгубихме рошавите си коси, които станаха спретнати и чисти и не пазеха вече спомена за игрите ни, после блясъка в очите, който показваше, че още вярваме в чудеса, започна да угасва като свещ... С него помръкнаха и усмивките, смеха. Станахме сериозни, започнахме да се интересуваме от света около нас под различен ъгъл. Всеки ден се срещахме с убийства, злоба, насилие, ужаси... и вече не забелязвахме слънцето, полъха на вятъра, аромата на кокичетата... По-лошото е, че дори спряхме да вярваме в тях. Струваше ни се, че сме били глупави и заблудени. Лепнахме си етикета „реалисти“ и забравихме, че докато вярвахме в чудесата, те ни се случваха. Сега пред нас се изправяше „грубата“ реалност, такава каквато я създавахме ние, „порасналите“. И се самоопределихме като разумни, защото виждаме какво се случва наистина около нас и защото не бяхме вече „толкова глупави“ да вярваме, че има и хубаво, че хубавите неща също продължават да се случват на тези, които са запазили усмивките си. :)

Колко много губехме, вървейки по пътя, по който си мислехме, че узряваме и порастваме... Колко много усмивки оставихме зад гърба си... Колко много смях... Тогава мечтаехме за сега, сега ни се иска да се върнем там... За всичко сме такива хората... Загледани с нетърпение в бъдещето, копнеещи по безвъзвратно отминалото и забравили да живеят и да се радват на настоящето...

Не съм тъжна. Просто ми е празно и носталгично по нещо отминало. Съвсем не чакам това нещо да се върне, не се надявам... Надеждите ми умряха съвсем наскоро и по съвсем безскрупулен начин.

Празно

Студено? Не е студено. Прекрасно е. Топло е. Слънчево. Усмихнато. Приятно. Всичко хубаво. Но е празно. Празно е. Хубаво, но празно. Безсмислено е. Нито да му се радваш, нито да не му се радваш.
И аз съм празна. Тук съм, а ме няма. Нямам смисъл. Не ми се говори, не виждам смисъл и да отговарям. За първи път съм толкова дяволски студена към хората. Виждам ги, че ми се радват, че ме обичат, обаче някакси не мога да им отвърна със същото. Просто защото не намирам смисъл да го правя. Знам, че чувствата и смисъла са взаимноизключващи се понятия в известна степен, но все пак... Защо да се хабя да го правя?
Безинтересно ми е. Не го оценям. Не ми пука на кого и колко липсвам. Общо взето не ми пука, че и времето навън днес е прекрасно. Събуждам се и се старая просто да не усещам тази празнина, макар да е всепоглъщаща. Понякога е в малко по-лека форма и се старая да се усмихвам в отговор. От време на време дори издавам звуци, различни от „да“, „не“, „мхм“, но и те не са кой знае колко дълги и пълни.
Не ми пука. Искам да ме оставят на спокойствие. Да си страдам. Да се примиря, че го няма, защото съм го пуснала да си иде и най-вече защото той го пожела. Да се примиря, че може би в някакъв момент се е питал дали има чувства към мен и аз най-любезно съм му доказала, че няма. Да се примиря, че успях да отблъсна нещото, което ми беше върнало щастието в последаната една година. А сега го няма. И щастието си отиде заедно с него. И смисъла. Сега съм празна.
Празни са думите ми. Празни са действията ми. Старая се да изглеждам пълна, смислена, да обичам живота. Но съм празна... А от нищо как да направя нещо? Отново?

Липсваш

Понякога толкова много ми липсваш, че искам да напиша „Липсваш ми“ на хиляди места по хиляда различни начина, описващи това силно чувство. Но тогава се сещам, че дори и да го напиша, милион пъти да го напиша, това нищо няма да промени... Теб пак няма да те има, аз пак ще съм сама със себе си и спомените. Усещам го как е застанало на гърлото ми. Иска ми се да крещя, за да го изкарам. Но и така няма да мине. Липсваш... ужасно...