Обожавахме да тичаме под дъжда и да се наслаждаваме на чистия въздух. Калните стъпала и ожулените колена бяха подвиг, а не повод да се мръщим. Вечер се прибирахме уморени от скитане и игри и бяхме доволни от себе си. Заспивахме щастливи и сънувахме как един ден ще пораснем. И за какво беше цялото това бързане? Защо очите ни все бяха загледани в това „вълшебно“ бъдеще, където сме големи и можем да имаме и правим всичко? Как сме се лъгали... Изпреварвахме хода на времето, за да дойде по-бързо този момент. Бързахме да получим, а не виждахме как по пътя губим повече с всяка следваща крачка.
Първо изгубихме рошавите си коси, които станаха спретнати и чисти и не пазеха вече спомена за игрите ни, после блясъка в очите, който показваше, че още вярваме в чудеса, започна да угасва като свещ... С него помръкнаха и усмивките, смеха. Станахме сериозни, започнахме да се интересуваме от света около нас под различен ъгъл. Всеки ден се срещахме с убийства, злоба, насилие, ужаси... и вече не забелязвахме слънцето, полъха на вятъра, аромата на кокичетата... По-лошото е, че дори спряхме да вярваме в тях. Струваше ни се, че сме били глупави и заблудени. Лепнахме си етикета „реалисти“ и забравихме, че докато вярвахме в чудесата, те ни се случваха. Сега пред нас се изправяше „грубата“ реалност, такава каквато я създавахме ние, „порасналите“. И се самоопределихме като разумни, защото виждаме какво се случва наистина около нас и защото не бяхме вече „толкова глупави“ да вярваме, че има и хубаво, че хубавите неща също продължават да се случват на тези, които са запазили усмивките си. :)
Колко много губехме, вървейки по пътя, по който си мислехме, че узряваме и порастваме... Колко много усмивки оставихме зад гърба си... Колко много смях... Тогава мечтаехме за сега, сега ни се иска да се върнем там... За всичко сме такива хората... Загледани с нетърпение в бъдещето, копнеещи по безвъзвратно отминалото и забравили да живеят и да се радват на настоящето...
Няма коментари:
Публикуване на коментар