Раздвоение - защото любовта винаги изисква да избереш...

       Стоя си вечер самотна в леглото, притиснала книга до себе си, но понякога сюжетът й ме кара да се заслушам в собствените си мисли. Аналогичните ситуации, в които изпадат моите любими герои, отново ме връщат на мястото, от което упорито се опитвам да избягам, сливайки се с редовете. Нямам избор. Забравям за момент за безбройните страници между дебелите корици и се ровя между разпилените листи на душата си. А там определено не ми е чак толкова приятно, защото е доста разхвърляно.

        Откривам рисунки, снимки, скици, задраскани редове и тъжни спомени, записани върху крехките ми мисли. Интересно дали хартията я боли, докато човек пише върху нея. Може би няма да разбера отговора на този въпрос никога, но в едно съм сигурна - душата ми я боли много, докато пиша върху нея. Само аз успявам някакси да натисна с такава сила писеца със спомени, че да прокърви. Само аз съм способна да си създам такива спомени, че при излизането им на повърхността, тялото ми да започва да се тресе и да се опитва да ги изкара от себе си. Само че това е невъзможно. Тук идват сълзите - безсмислен опит да извадя от себе си цялата горчилка. Минава за момент, но това, което е излязло е само повърхността. Цялата огромна трагедия все още е жива вътре в мен и няма да излезе чрез сълзите. Няма да излезе въобще. Тя трябва да се излекува и да се превърне в радост. Но как?

         Не е като да е безизходна ситуация. Знам два начина да го направя или поне да опитам. За единият съм сигурна, че един ден ще проработи, но някакси не ми е на сърце. Другият е възможно да не сполучи никога, но именно това ми се иска да направя. 

         Болезненият е да оставя всичко зад себе си. Да загърбя привързаността, да загърбя хората, които ми липсват, да загърбя това, което се страхувам да нарека любов, но всъщност именно на такова ми прилича. Знам, че някои ден ще си спомням за историята ни като красив спомен от миналото, макар и недоизживян. Ще му се радвам, докато се усмихвам в прегръдките на някого другиго, съвсем различен от него. Някой, който с нищо не ми напомня за болезнения ми спомен, свързан с едни определени очи. Знам, че този момент би настъпил, ако избера да забравя, да загърбя, да оставя. Никоя любов не е последна, винаги ще дойдат и нови любови, и нови разочарования. Но тук идва мястото на избора. Ако решиш, че искаш това да е последното - ще бъде. Ако решиш, че искаш да се отдадеш изцяло на този човек - можеш да го направиш. Безмилостното е, че може и да не получиш същото от другата страна. Никога не се знае - може би хората, които получават това, което искат, са тези, които са постоянни в желанията си и не се отклоняват от набелязаната цел. Но ако в крайна сметка така и не я получиш - страдание. Но пък не си ли заслужава сладката болка, когато знаеш, че си направил всичко по силите си?

         И отново заспивам пропита от това раздвоение. Да продължавам да го избирам всяка сутрин, когато отворя очи, или да го забравя и архивирам в спомен веднъж завинаги? Да продължавам да дишам от болезненото „безтебие“ или да зареждам енергията си от усмивката и влюбения поглед на някого другиго? И, сигурно трябва да си най-големия късметлия на света, защото и за всичките усмивки на света, аз пак продължавам да избирам болезненото безтебие и надеждата, че ти все пак ще ми се усмихнеш един ден отново. : )