четвъртък, 20 март 2014 г.

Празно




Студено? Не е студено. Прекрасно е. Топло е. Слънчево. Усмихнато. Приятно. Всичко хубаво. Но е празно. Празно е. Хубаво, но празно. Безсмислено е. Нито да му се радваш, нито да не му се радваш.
И аз съм празна. Тук съм, а ме няма. Нямам смисъл. Не ми се говори, не виждам смисъл и да отговарям. За първи път съм толкова дяволски студена към хората. Виждам ги, че ми се радват, че ме обичат, обаче някакси не мога да им отвърна със същото. Просто защото не намирам смисъл да го правя. Знам, че чувствата и смисъла са взаимноизключващи се понятия в известна степен, но все пак... Защо да се хабя да го правя?
Безинтересно ми е. Не го оценям. Не ми пука на кого и колко липсвам. Общо взето не ми пука, че и времето навън днес е прекрасно. Събуждам се и се старая просто да не усещам тази празнина, макар да е всепоглъщаща. Понякога е в малко по-лека форма и се старая да се усмихвам в отговор. От време на време дори издавам звуци, различни от „да“, „не“, „мхм“, но и те не са кой знае колко дълги и пълни.
Не ми пука. Искам да ме оставят на спокойствие. Да си страдам. Да се примиря, че го няма, защото съм го пуснала да си иде и най-вече защото той го пожела. Да се примиря, че може би в някакъв момент се е питал дали има чувства към мен и аз най-любезно съм му доказала, че няма. Да се примиря, че успях да отблъсна нещото, което ми беше върнало щастието в последаната една година. А сега го няма. И щастието си отиде заедно с него. И смисъла. Сега съм празна.
Празни са думите ми. Празни са действията ми. Старая се да изглеждам пълна, смислена, да обичам живота. Но съм празна... А от нищо как да направя нещо? Отново?

Няма коментари:

Публикуване на коментар