Истинска

          Днес си спомних за старите времена, за всичко онова, което някога ми помогна да се превърна в това, което съм сега. И знаете ли - за всичко си има причина. Понякога оставам насаме с мислите си и се връщам назад в миналото. Обожавам такива пътешествия. Показват ми колко съм пораснала и напреднала. Връщам се не само към доброто, но и към лошото. Влизам в ролята на страничен наблюдател на собствения си живот и мога да го оценя. Виждам заблудите и разочарованията, но най-приятно ми става, когато в контекста на последвалото отлича до какво са довели те. В много от случаите се радвам, че лошото се е случило, защото след себе си е повлякло хиляди добри неща. Сега, когато ми се случи нещо, си казвам „Всяко зло за добро.“ и най-хубавото е, че наистина вярвам в тези думи, защото има случки, върху които да се опра. Просто стискам зъби и си казвам „Може би сега ти се иска да умреш, но помни, че когато всичко това свърши, ще обичаш живота още повече.“

          Стискам зъби и се боря, харесва ми, защото знам, че така прогресирам, а съм дошла на тази Земя не за да пропилявам време, а да натрупвам опит. Само че някои събития отново ме накараха да се съмнявам, че с честност и труд може да се стигне далече. Не ми се иска да ставам от онези досадни и често срещани скептици, които разправят наляво и надясно, че в живота щастливата звезда огрява само някои, а други колкото и да се мъчат няма да стигнат кой знае колко далеч. Но защо, по дяволите, измамата пак успява да си пробие път и да победи каквито и да е величави идеали. И как някои хора могат да бъдат достатъчно безскрупулни, че да постигнат успехите в живота си по този начин? На мен не би ми дало мира. Винаги съм искала да успявам сама. Удоволствието от тази победа не може да се сравни с никое друго усещане на света. Защо гордостта ми е толкова голяма, че не бих позволила някои друг да постигне нещо за мен, да ми помогне с нещо... Никога не съм обичала хората да ми се бъркат. Може би просто трябва да поема по по-лесния път. За какво са ми всички книги, всички неща, които искам да науча за света? С какво ще ми помогнат те? Явно не се оценяват подобни неща. Но знаете ли - не ми пука. Аз няма да продам душата си на дявола. Няма да му падна на колене и да го моля за помощ. Харесва ми играта на живота, затова не мисля да заобикалям препятствията й, а да ги прескоча със собствени усилия - тогава, когато съм готова за това. А дотогава ми остава само да се боря, за да си кажа един ден, че съм била достатъчно силна да прескоча поредното препятствие. Не искам на смъртния си одър да си мисля, че съм измамила себе си, че някога съм живяла... Не! Аз живея истински!

Снимка: http://eliseenchanted.deviantart.com/

Да бъда или да не бъда?

Имам нужда да пиша. Да експериментирам. Да дишам. Да живея. Да бъда. Да мога. Да искам. Да обичам. Да чувствам. Да копнея. Да плача. Да се боря. Да постигам. Да тръпна. Искам нова лудост. Искам животът да кипи във вените ми.
Искам да се разтопя от поглед. Искам ударите на сърцето ми да достигнат 1000 в минута. Искам онези забранени усмивки, които просто правят деня ти.
Просто искам да избягам от цялото това скучно еднообразие, което съпътства деня ми. Вече съм намразила всяко задължение до мозъка на костите си. Колкото и да обичам математиката, ми писна тя да ми е вечен любовник - и денем, и нощем. Очите ми са уморени. Душата ми е отегчена. Копнея да живея сега - когато съм на 18, когато не ми пука за нищо, когато още имам сили да повярвам. Страхувам се, че един ден просто ще порасна, ще стана една от всички онези възрастни, които са боят да погледнат по-надалече от носа си. Преди се борех за сигурност, за спокойствие, но и това има своите лоши черти - понякога скуката идва и си навира носа в лицето ти, навлиза в аурата ти и разваля всичко. Сега искам опит, живот, динамичност. И пак всички онези неща, които обичам. Просто наистина 24 часа са прекалено малко...
Но докато пиша тези редове, вече не съм сигурна в нищо. По точно не съм сигурна какво искам. Дали да си остане така... или да го променя? Този прилив на енергия, който ме кара да копнея за различен живот е моментен проблясък, който идва, подлудява ме, кара ме да мисля за него и изведнъж си отива. Но може би аз това и искам. Това е като в любовта. Винаги съм искала това, което нямам. Обичам предизвикателствата. Обичам момчета, които ме подлудяват и ме карат да се чувствам несигурна - с мен ли са, или не. Такъв беше и той. Затова се влюбих в него.
Но сега... просто наистина не знам какво искам. Да бъда или да не бъда?!

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. -

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки -

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам...

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

Завръщането

Не, не си мислете, че съм забравила блога и съм се отказала да пиша. Аз от това едва ли някога ще се откажа, след като то ме разведрява от изморителното ми ежедневие и дава възможност на душата ми да подиша. Просто наистина напоследък ежедневието е доста напрегнато. Всичко около мен се е превърнало в цифри и триъгълници, математиката ме е превзела и не ми дава да повдигна нос от нея. Лошото е, че между мен и нея има някакво взаимодействие, което мен лично ме превръща в по-агресивен човек. Сякаш, когато й се отдам, ме превръща в по-логична, по-рационална и убива хуманното и любовта в мен. Съжалявам, но просто наистина нямам друг избор в следващите няколко месеца. А ми се иска за миг да подишам, да пусна душата си на воля да пише и да пише... Да освободи негативизма. Да се рее заедно със свободата си...
Само че след последните събития, които бяха сполетели лаптопа ми, това се превърна в още по-невъзможна мисия. Сега обаче всичко с него вече е наред и се надявам, че ще се отдам на повече писане, за да балансирам дейността на лявата и дясната половина на мозъка си, защото когато едната вземе превес над другата наистина не се получават добри неща. :) Съвсем скоро обещавам и да продължа историята, която започнах в предишните две публикации. Дотогава - чао! :)

Моето семейство - Слънчогледите (2)

Познавах добре Пеги и подозирах какво може да ми каже. Най-вероятно някой „интересен“ за нея щеше да присъства. Това за мен не беше кой знае каква новина или някакъв стимул да отида на бала, но доброто приятелство изисква изслушване, затова и дадох възможност все пак да ми издаде голямата загадка. Не бях и подозирала обаче какво се беше случило.

- Мен ме поканиха. - каза тя, като едва сдържаше радостта си в рамките на нормалното.

- Знам. Цялото училище е поканено. - недоумявах. Всъщност в главата ми започна да се пробужда една мисъл, но не бях въобще убедена в нея. В такива моменти предпочитах да се правя на недоразбрала, за да дам възможност на хората да обяснят, макар че в повечето случаи разбирах много повече, отколкото си мислеха. Имах някаква странна способност да чета между редовете и да знам нещата, които те избягваха или забравяха да ми кажат.

- Ох! - нетърпеливо въздъхна Пеги. - Имам предвид, че вече си имам кавалер за бала.

- В такъв случай ставам излишна. - побързах да кажа. И веднага след това продължих по-ентусиазирано от преди (все пак Пеги ми беше добра приятелка и се радвах за нея). - Но това е страхотно! Да не би...?

- Точно така! Точно така! - ентусиазирано потвърди приятелката ми и започна да ми разказва цялата история.

След около час и половина в кафенето стана време да тръгваме. На прибиране към вкъщи не можех да спра да мисля за това каква късметлийка е Пеги - най-накрая! По принцип никога не й вървеше, но хубавото беше, че винаги се шегувахме с тази нейна склонност към неблагополучия. Сега обаче момчето, което харесваше (разбира се, от не много отдавна), я беше поканило на бала. Невероятно! Такива неща се случват рядко.

После мислите ми се отклониха в друга посока. Ами аз? Тя нямаше да ми позволи да не отида и да не я видя с него. Трябваше да преглътна и просто да прекарам гадния бал сама с красива рокля, в която обаче се чувствам извън кожата си, и да се чудя накъде да погледна. Какво ли щяха да кажат нашите? Най-вероятно нищо особено - обикновен училищен бал.

Отваряйки входната врата на дома ни, усетих приятния аромат, който идваше от кухнята. Майка ми явно беше приготвила нещо вкусно, а моят стомах къркореше. Рядко вечеряхме всички заедно, просто всеки го правеше, когато огладнее. Тази вечер обаче се наредихме всички около масата, за да опитаме вкусната мусака, която имахме за вечеря.

- Как мина училището? - попита майка ни мен и сестра ми.

- Имам 4 по химия и 6 по математика. - отговори Силви.

- Ха-ха, двойкаджийка! - пошегува се баща ми. Той беше човек с добре развито чувство за хумор - нещо, което в повечето случаи липсваше на майка ми. Беше с добро сърце и рядко ни забраняваше нещо, но когато кажеше „Не“, това означаваше точно това, в никакъв случай „Може би“ или „По-късно“.

Сестра ми се направи на обидена, но скоро и мина. Майка ми видимо не беше доволна и заяви, че не е  учила достатъчно. Тя започна да се оправдава, а аз, за да предотвратя заформящия се спор, реших, че е време да разкажа как е минало при мен.

- Нашето училище организира бал за Хелоуин. С Пеги смятаме да ходим.

- А да си питала дали може? - заяде се майка ми. По принцип не беше лоша, но ставаше прекалено параноична, което силно ме дразнеше.

- Не съм на 12. - отрязах я.

- Това не ти дава право да правиш, каквото си искаш. - уверено заяви тя.

- Но аз не ти казвам, че заминавам за един месец, а че ще бъда на бал в училището, който вероятно дори няма да продължи до задоволително късен час. - обясних полу-раздразнено.

- Това няма никакво значение...

- Стига! - прекъсна спора ни баща ми. - Не правете от мухата слон - каза спокойно.

- Аз се навечерях. - казах, почистих си мястото и се изнесох в стаята си.

Не чувствах някаква вина или притеснение, че майка ми ще ми се сърди. Това бяха едни от нормалните ни разговори с нея, беше напълно в реда на нещата. Сега ме терзаеха други мисли - тези за прословутия бал. Пеги нямаше да ме остави на мира. А мозъкът ми не можеше да побере мисълта какво щях да правя аз там. Потънала в тези мисли, неусетно се пренесох в страната на сънищата. Нощта обаче не беше спокойна...

Балът за Хелоуин - Слънчогледите (1)

         Последните слънчеви лъчи за това лято се отразяваха през прозорците на кафенето, в което стояхме с моята приятелка Пеги. Беше средата на септември. Учебната година току-що бе започнала и усещахме горчивия привкус на носталгията по лятото. Не че се беше случило нещо твърде грандиозно това лято, но все пак си беше лято. Тази година с Пеги щяхме да сме в различни смени, макар че посещавахме едно и също училище и срещите ни щяха далеч да намалеят. Говорехме си за разни скорошни случки и се смеехме. Изведнъж Пеги ме попита:

- Чу ли за бала, който организира училището по случай Хелоуин?

- Споменаха ми нещо... - отговорих безразлично. - Има доста време до Хелоуин.

- Да, тъкмо ще имаме достатъчно време да намерим кой да ни покани! - развълнувано допълни Пеги.

- Аз не смятам да ходя. Не обичам Хелоуин. Това са детинщини. - заявих твърдо и понечих да сменя темата, но тя отново ме прекъсна.

- Да си ги нямаме такива. Все пак ние ще сме най-хубавите там. Съвсем скоро трябва да си подготвим роклите.

- О, моля те...

- Никакво „о“. Пък и пропуснах да ти кажа нещо... - загадъчно добави тя.

Аз и спортът

      Спортът никога не ми е бил силна страна. Още от началното училище мразех физическото възпитание и това бяха единствените часове, в които се справях потресаващо зле. Във всичко друго бях перфектна. Мятането на топка от една страна на друга или опитите да се вкара в някакъв си кош, винаги са ми се стрували безсмислени усилия.
Преди няколко години бях започнала да харесвам баскетбола. Не бях никак добра, но все пак имам някои основни знания върху правилата на играта. Просто колкото и да ми харесваше баскета (това стана поради прекомерна доза OTH) никога не започна да ми върви - сякаш в мен има някаква бариера, която ме възпира да бъда добра, в който и да е спорт.
     Мечтата ми обаче винаги е била да се науча да плувам. Само че тази е все още в листа с неосъществените и, предвид опитите ми от миналите лета, няма скоро да премине в другата графа.
     Има някои неща, които просто не ни се отдават, не са за нас... Не съм типа човек, който лесно да се отказва пред предизвикателствата, но спорта години наред ми доказваше, че не сме един за друг. За мен засега няма проблем. И без това още нямам нужда от него...

Може би само си въобразявам, че знам какво искам, но всъщност никога няма да разбера.
Защо мечтите са мечти, докато не ги получим, а след време често стават безинтересни? Може би не умеем да ценим, имаме твърде много и всичко е въпрос просто на прищевки.
За тези и други подобни неща размишлявах в автобуса на прибиране от училище. Обожавах тези часове, в които пътувах. Можех да мисля за хиляди неща и винаги се опознавах по-добре и по-добре. Понякога се опитвах и да чета, но често малки неща ме карат да се замислям отново. Този път отново бях извадила книга пред себе си, но мисълта ми беше далеч от нея.
Дори не го бях забелязала, докато не чух дрезгавия му глас. До мен стоеше около двайсет годишно момче, което говореше по телефона на доста висок глас. Всъщност гласът му ми хареса много - обожавам леко дрезгави като неговия, но никога нямаше да си го призная, защото ме беше издразнил по най-лошия начин. Полудявам, когато някой наруши уединението ми.
- Извинявай, може би няма да е лошо да провеждаш този разговор друг път.
- Да не би да ти преча? - каза той и затвори телефона, без дори да каже „чао“. По изражението му личеше, че разговорът не му е бил особено приятен.
- Не, в никакъв случай, обожавам хората да ми натрапват личните си проблеми, докато се опитвам да чета.
- Ти дори не четеше.
- Ти пък откъде знаеш?
- Виждаш ли? Не отричаш.