„Какъв ти град! Едно кафе на кръст. И всички тук се знаем наизуст...“ Като ще почвам да говоря за нашето градче, някак си не върви да пропусна този цитат. Вярно - чалга, но описва животът в Раковски, все едно е писана за него.
Малко градче. Максималното разстояние с кола, може би е около 10-15 мин, не повече. От една страна, вероятно е скучно да живееш на място, където непозната улица да няма, където си посетил всички кафенета и други увеселителни места (които се броят на пръсти). От друга - като че ли всяка улица носи своя спомен, и най-закътаното местенце е запазило своя чар или пък обратното. А прочутия диалект на хората, живеещи тук, като че ли ни прави по-сплотени и близки.
Три квартала. Не повече. Бивши села, обединили се в град. Съединението правеше силата, нали така?! :) За другите два - не мога да говоря, нито съм живяла в тях, нито имам толкова обширен поглед за нещата. Но за местата, където съм расла от малка, мога да говоря много време.
Кв. Ген. Д. Николаев. Кой е Д. Николаев? Български офицер, генерал от пехотата. С какво е свързан с града? Едва ли има връзка, поне аз не я знам. Самият град Раковски също няма връзка с Г. Раковски - просто така са решили да го нарекат. Като пропуснем факта, че имената далеч не са толкова дълбоко обвързани с историята, колкото на един журналист би му се искало, продължаваме напред с разходката из моя роден град.
Най-голямата ни гордост със сигурност е църквата. Втората по-големина католическа църква на Балканския полуостров. И като че ли наистина в Раковски има вярващи хора - всяка неделя църквата е пълна, а на празници направо прелива, никога не стигат местата за всички, дори правите вероятно са повече.
Обичаме си и стадиона, който също не е малък и е доста добре поддържан, не пропускаме да го посетим, когато остане време за малко спорт и отдих.
Други забележителности в Раковски няма. Екскурзията в този град за някого ще изглежда скучна и неприемлива. Друго е, когато си част от него - когато малки прашни улички ти напомнят как отиваш на училище с тежката раница, когато си първи клас; когато камъните по големия, но самотен площад, или както ние го наричаме „центъра“, ти разказват за годините, когато нетърпеливо крачиш към библиотеката, която се намира там; когато зеления стадион пази спомена за едно отминало лято; а тъмнината крие завинаги в душата си срамежливите думи на любовни трепети, които доста пъти е чувала... :)
Когато разказвам за града си и за случките на съученици и приятели от по-големи градове, често ми казват „Имам чувството, че живееш в сапунен сериал.“ Ами да, когато всички се познават, е трудно съдбите им да не се преплетат поне веднъж в живота. :) Нека не го наричаме „сапунен сериал“, нека тук да изживея своята приказка...
Със сестра ми ни делят три години (в моя полза). Разлика в годините, която понякога не си личи чак толкова. Като всички сестри и ние имаме моменти, когато се караме, и такива, в които се обичаме много. Честно казано, понякога ми се е искало да бъдем малко по-близки, отколкото сме...
Като малки си играехме все заедно, защото и без друго нямаше много деца, които да живеят наоколо. Можехме да се забавляваме и само двете и това беше чудесно. Измисляхме си най-различни игри. Най-много ни биваше в актьорството. Представяхме си, че сме например съпруг и съпруга и по цял ден можехме да си играем. Детски му акъл! :) Друг път предпочитахме друг тип игри като „Не се сърди човече“, „Монополи“, разни пъзели и други.
Лошо беше когато се скарахме - тогава бяхме ад за цялата къща, преобръщахме я с краката нагоре. Когато обаче бяхме разделени за известно време, като нас нямаше - прегръдки, целувки, голяма обич! :)
Понякога по цял ден бяхме заети с организирането на шоу програми, които изнасяхме на баба си и дядо си. Правехме и награди от хартия. Пеехме, казвахме стихотворения, изобщо - голям тандем!
Натъжавам се, когато си мисля за тези години и особено за детската градинка, когато всеки ден трябваше да ходя да я виждам, а като си тръгвах - плачеше. Толкова мило ми казваше „како“ тогава.
В днешни дни вече си виждаме по-рядко. Всяка е в собствената си стая, сред собствените си приятели и сякаш понякога забравяме една за друга... Но аз все пак ценя онези малко мигове, които прекарваме двете, говорим си и си спомняме за старите времена... :) Обичам те!
Примиерата на дълго очакваният последен филм от любимата поредица „Хари Потър“ беше вчера - на 7.07.2011. Разбира се, как би могло да е на друга дата - историята е пълна със седмици.
Когато гледах първия филм, бях само първи клас. Чак не мога да повярвам, че това са 11 изминали години. Беше ми толкова любим, че съм го гледала сигурно към 20 пъти оттогава досега.
Макар че все още не съм гледала последния филм, това събитие предизвика у мен странна вълна от чувства. Спомних си за едно вълшебно, но като че ли вече отшумяващо, детство.
Да, всяка песен има край, но това не е причина да не се наслаждаваме на музиката. :)
От няколко дни в главата ми непрекъснато изскачат спомени от ранните детски години. Обхванала ме е някаква носталгия по онези безгрижни години. Тогава нямахме компютри и Интернет, нито пък мобилни телефони. Със сестра ми винаги се карахме кой ще вдигне домашния телефон, когато звънне. Сега още имаме такъв, но той стои прашен в някой самотен ъгъл и чака да извиси глас отново, чака нетърпелива детска ръчичка да се протегне и да вдигне слушалката му, но така и си остава безмълвен с месеци... А децата през това време пораснаха и вече на никого не му пука за самотния стар телефон.
Сега се чудя как сме живели тогава. В тези дни вече имаме безброй начини за комуникация с хората - Скайп, Фейсбук, Интернет (като цяло), мобилните телефони... и още, и още. Те са безспорно полезни, но понякога така ми се иска да се освободя от всички тях, защото с времето така сме се слели, че сега ни е трудно да си представим и ден без Интернет или GSM. Превзели са съществуването ни и са ни променили до неузнаваемост. А тогава в онези години - 90те и ранните години на 21 век, бяхме по-свободни, по-необвързани. Сега го осъзнаваме, но вече е трудно да се променим - животът е тръгнал в този ход и като че връщането назад не би било възможно, пък и от гледна точка на развитието на модерния свят - нелогично.
Моето детство не беше толкова обвързано с игри. Аз предпочитах книгите с приказки или списания и вестници. Обичах да чета по цял ден, да рисувам, да си изработвам разни неща от хартия. Може би от там се е зародила моята страст към творчеството и по-конкретно към писането. Всяка седмица си купувах поне 3-4 вида списания и всички си ги изчитах. След това грижливо ги прибирах и още ги пазя всичките, някои изглеждат непокътнати. Имам доста значителна колекция, която и сега продължава да расте, но не толкова бързо и главозамайващо, защото скоро няма да има къде да я слагам.
Друга моя страст беше събирането на салфетки. Почти няма момиче, което да не се е занимавало с това. Това хоби се породи някъде около 2-3 клас. Имах около 500 салфетки, което не е чак толкова много, но всички бяха уникални. Сега наистина не знам къде се намират и дали още са живи, но съм решила да ги потърся и да възобновя хобито си. Беше наистина забавно.
С годините всичко се променяше пред очите ми. Няма го вече голямото дърво на тротоара пред къщата ни. Колко беше хубаво през горещите летни дни, когато баба и дядо ни извеждаха със сестра ми вън и сядаха под дървото, а ние си играехме около тях. Учихме се да караме колело, въртяхме обръчи, скачахме на въже, а от дървото лъхаше свеж и прохладен въздух.
Преди години го отсякоха. На негово място остана само нажежен асфалт и сив паркинг за колите...
Но пък това дърво и безбройните падания с колелото около него, както и ожулените колена, завинаги ще останат метафоричен образ на моето красиво детство. :)
Днес реших да възседна машината на времето да се поровя в старите не чак толкова старите албуми. Снимките са приказно нещо - припомнят ти места, хора, усмивки, карат те да изпитваш същите чувства отново и отново. Спомняш си отдавна забравени събития и лица... Отворих пълната си папка със снимки и пътешествието назад във времето започна...
Искаше ми се да кача всяка една и да разказвам надълго и нашироко за събитията, свързани със нея, защото, о, да, всяка снимка има своя история. Ако го направя обаче тази статия би станала километрична, затова реших да я съкратя само да най-интересните спомени от миналото.
Ето я петмесечната Анелия с мама и тате:
Честно казано, колкото и да е нескромно, съм била голям сладур, направо ми идва да се изям на тази снимка. От тези времена още нямам спомени, така че ще прекратя дотук и ще покажа следващата снимка, когато съм малко по-голяма в първи клас.
Не си въобразявайте, че съм била добра в рисуването. Честно казано май никога не съм била, пък и отдавна не съм рисувала. Понякога наистина ми липсват часовете по изобразително изкуство в началното училище. Пък и не е нужно да си експерт в нещо, за да го правиш. Точно обратното - никой професионалист не се е родил такъв.
Блузката ми е изплетена от баба. В онези времена със сестра ми постоянно се подвизавахме с нейните творения. А тя наистина си е майсторка, както може да се види.
До мен на снимката също се вижда първата ми детска раничка. Беше с Гарфийлд и страшно, ама страшно много си я харесвах.
Ах, как щях да забравя да спомена най-важният елемент - тук съм с коса до раменете!!! Хората, които ме познават сега, знаят, че имам поне три пъти повече коса на главата си, но тогава, през далечната 2001 година и последващите й няколко години бях с такава прическа. Сега в никакъв случай не бих си отрязала косата до там, но никога не знаеш какво предстои, така че по-добре да не се заричам.
Дотук с времената до първи клас. От следващите няколко години няма да показвам снимки засега, но пък ще разкажа набързо за по-важните неща.
Попринцип още от малка обожавам книгите. Баба ми ме научи да чета на четири. В детската градинка понякога четях на другите деца. В първи клас вече ми вървеше доста гладко четенето, пък и малко преди да започна училище вече бях прочела няколко книги с приказки по около 300 страници. Радвам се, че успях да открия магията на книгите толкова рано и да продължа да й се радвам и до днес.
Първите писателски искри в мен се проявиха, когато бях трети клас. Те бяха по-скоро поетически. Един ден просто реших, че трябва да пиша стихотворения. Мама ми купи една голяма тетрадка, която пазя и до днес с актуалното й съдържание, и в мига в който се оказах с химикал пред тази тетрадка, създадох няколко, разбира се детски, стихотворения. Те не са нищо особено, но за момиче в трети клас са идеални. Смятах да споделя някое от тях с вас и след кратък размисъл реших това да е "Сестричка".
Сестричка
Всеки иска в живота свой
подкрепа да получи той
от брат или сестричка,
песнопойна като птичка.
Сестричката ти никога
не ще измами теб,
тя не ще никога
да ти обърне гръб.
Тя винаги обича те,
тя никога не лъже те,
тя залъка си с теб ще раздели
и своето от твоето не ще дели.
Явно със сестра ми сме били в добри отношения на 12 май 2003. Обикновено постоянно се биехме като малки, но имахме моменти, когато не можехме една без друга.
В четвърти клас вече имах публикувани едно четиристишно стихотворение и едно кратко разказче, което незнайно защо бях нарекла "Фантазиите на Александър" и се разказваше за едно момче, което имало много мечти, и непрекъснато вярвало, че ще се сбъднат. На рожденния си ден се събудил и имал всичко, за което мечтаел. Разбира се и сега подкрепям идеята, че за да получиш нещо, първо трябва да вярваш, че можеш да го получиш, но пък не бих казала, че една сутрин ще се събудиш и ще имаш всичко - трябва да се бориш!
Тези неща бяха публикувани в алманаха, което началното ми училище издаде тогава.
По-късно в шести-седми клас същото това училище започва да издава вестник и ме поканиха за редактор. Единственото, което бях направила за този вестник обаче беше едно интервю с една учителка. То беше добро, бях измислила страхотно заглавие, но след като друг обра лаврите, зарязах тази работа.
След пети клас започна любовта ми към математиката и от тогава живеех с мисълта, че един ден ще уча в МГ-то в Пловдив. Тази любов, комбинирана със страстта към компютрите, ме доведе до системното програмиране. Разочарованието ми от МГ-то и по специално от някои подробности относно "програмирането" е тема на друг разговор.
Първото ми стихотворение във официален вестник е публикувано на 20 ноември 2009 във в. „Тийнейджър Love“. Ето го и него:
Завистта на снежинките
Първата снежинка бяла,
уж чиста кат' елмаз, ето вече пада на земята, завидяла на искрата лятна между нас. Как бърза, бърза да подвика дружките си бледо-сиви,
защото те за нас не са красиви -
ще убият лятната ни страст.
И в този миг, така студен, постой още за момент при мен, подай ръка, предай страстта на вятъра ледено-студен! Ще ми липсва лятната прегръдка, дъхът на бриз и на море, но хайде със последната целувка да си кажем "сбогом" под това небе.
И колко още спомени, спомени... Но нека тази статия бъде свързана със спомените за писането. Бях забравила толкова много от тези неща. Ех, добре че са снимките.
Беше ми приятно да си спомня. Надявам се и на вас - да научите! :)
Ще бъда щастлива и вие да споделите нещо от миналото, за което си спомняте с усмивка.
Поздрав с една красива песен :)