петък, 8 юли 2011 г.

Образът на моето детство

Примиерата на дълго очакваният последен филм от любимата поредица „Хари Потър“ беше вчера - на 7.07.2011. Разбира се, как би могло да е на друга дата - историята е пълна със седмици.
Когато гледах първия филм, бях само първи клас. Чак не мога да повярвам, че това са 11 изминали години. Беше ми толкова любим, че съм го гледала сигурно към 20 пъти оттогава досега.
Макар че все още не съм гледала последния филм, това събитие предизвика у мен странна вълна от чувства. Спомних си за едно вълшебно, но като че ли вече отшумяващо, детство.
Да, всяка песен има край, но това не е причина да не се наслаждаваме на музиката. :)
От няколко дни в главата ми непрекъснато изскачат спомени от ранните детски години. Обхванала ме е някаква носталгия по онези безгрижни години. Тогава нямахме компютри и Интернет, нито пък мобилни телефони. Със сестра ми винаги се карахме кой ще вдигне домашния телефон, когато звънне. Сега още имаме такъв, но той стои прашен в някой самотен ъгъл и чака да извиси глас отново, чака нетърпелива детска ръчичка да се протегне и да вдигне слушалката му, но така и си остава безмълвен с месеци... А децата през това време пораснаха и вече на никого не му пука за самотния стар телефон.
Сега се чудя как сме живели тогава. В тези дни вече имаме безброй начини за комуникация с хората - Скайп, Фейсбук, Интернет (като цяло), мобилните телефони... и още, и още. Те са безспорно полезни, но понякога така ми се иска да се освободя от всички тях, защото с времето така сме се слели, че сега ни е трудно да си представим и ден без Интернет или GSM. Превзели са съществуването ни и са ни променили до неузнаваемост. А тогава в онези години - 90те и ранните години на 21 век, бяхме по-свободни, по-необвързани. Сега го осъзнаваме, но вече е трудно да се променим - животът е тръгнал в този ход и като че връщането назад не би било възможно, пък и от гледна точка на развитието на модерния свят - нелогично.
Моето детство не беше толкова обвързано с игри. Аз предпочитах книгите с приказки или списания и вестници. Обичах да чета по цял ден, да рисувам, да си изработвам разни неща от хартия. Може би от там се е зародила моята страст към творчеството и по-конкретно към писането. Всяка седмица си купувах поне 3-4 вида списания и всички си ги изчитах. След това грижливо ги прибирах и още ги пазя всичките, някои изглеждат непокътнати. Имам доста значителна колекция, която и сега продължава да расте, но не толкова бързо и главозамайващо, защото скоро няма да има къде да я слагам.
Друга моя страст беше събирането на салфетки. Почти няма момиче, което да не се е занимавало с това. Това хоби се породи някъде около 2-3 клас. Имах около 500 салфетки, което не е чак толкова много, но всички бяха уникални. Сега наистина не знам къде се намират и дали още са живи, но съм решила да ги потърся и да възобновя хобито си. Беше наистина забавно.
С годините всичко се променяше пред очите ми. Няма го вече голямото дърво на тротоара пред къщата ни. Колко беше хубаво през горещите летни дни, когато баба и дядо ни извеждаха със сестра ми вън и сядаха под дървото, а ние си играехме около тях. Учихме се да караме колело, въртяхме обръчи, скачахме на въже, а от дървото лъхаше свеж и прохладен въздух.
Преди години го отсякоха. На негово място остана само нажежен асфалт и сив паркинг за колите...
Но пък това дърво и безбройните падания с колелото около него, както и ожулените колена, завинаги ще останат метафоричен образ на моето красиво детство. :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар