четвъртък, 16 юни 2011 г.

Из страниците със спомени...

Днес реших да възседна машината на времето да се поровя в старите не чак толкова старите албуми. Снимките са приказно нещо - припомнят ти места, хора, усмивки, карат те да изпитваш същите чувства отново и отново. Спомняш си отдавна забравени събития и лица... Отворих пълната си папка със снимки и пътешествието назад във времето започна...
Искаше ми се да кача всяка една и да разказвам надълго и нашироко за събитията, свързани със нея, защото, о, да, всяка снимка има своя история. Ако го направя обаче тази статия би станала километрична, затова реших да я съкратя само да най-интересните спомени от миналото.
Ето я петмесечната Анелия с мама и тате:

Честно казано, колкото и да е нескромно, съм била голям сладур, направо ми идва да се изям на тази снимка. От тези времена още нямам спомени, така че ще прекратя дотук и ще  покажа следващата снимка, когато съм малко по-голяма в първи клас.


Не си въобразявайте, че съм била добра в рисуването. Честно казано май никога не съм била, пък и отдавна не съм рисувала. Понякога наистина ми липсват часовете по изобразително изкуство в началното училище. Пък и не е нужно да си експерт в нещо, за да го правиш. Точно обратното - никой професионалист не се е родил такъв.
Блузката ми е изплетена от баба. В онези времена със сестра ми постоянно се подвизавахме с нейните творения. А тя наистина си е майсторка, както може да се види.
До мен на снимката също се вижда първата ми детска раничка. Беше с Гарфийлд и страшно, ама страшно много си я харесвах.
Ах, как щях да забравя да спомена най-важният елемент - тук съм с коса до раменете!!! Хората, които ме познават сега, знаят, че имам поне три пъти повече коса на главата си, но тогава, през далечната 2001 година и последващите й няколко години бях с такава прическа. Сега в никакъв случай не бих си отрязала косата до там, но никога не знаеш какво предстои, така че по-добре да не се заричам.
Дотук с времената до първи клас. От следващите няколко години няма да показвам снимки засега, но пък ще разкажа набързо за по-важните неща.
Попринцип още от малка обожавам книгите. Баба ми ме научи да чета на четири. В детската градинка понякога четях на другите деца. В първи клас вече ми вървеше доста гладко четенето, пък и малко преди да започна училище вече бях прочела няколко книги с приказки по около 300 страници. Радвам се, че успях да открия магията на книгите толкова рано и да продължа да й се радвам и до днес.
Първите писателски искри в мен се проявиха, когато бях трети клас. Те бяха по-скоро поетически. Един ден просто реших, че трябва да пиша стихотворения. Мама ми купи една голяма тетрадка, която пазя и до днес с актуалното й съдържание, и в мига в който се оказах с химикал пред тази тетрадка, създадох няколко, разбира се детски, стихотворения. Те не са нищо особено, но за момиче в трети клас са идеални. Смятах да споделя някое от тях с вас и след кратък размисъл реших това да е "Сестричка".

Сестричка

          Всеки иска в живота свой
          подкрепа да получи той
          от брат или сестричка,
          песнопойна като птичка.

          Сестричката ти никога
          не ще измами теб,
          тя не ще никога
          да ти обърне гръб.

          Тя винаги обича те,
          тя никога не лъже те,
          тя залъка си с теб ще раздели
          и своето от твоето не ще дели.

Явно със сестра ми сме били в добри отношения на 12 май 2003. Обикновено постоянно се биехме като малки, но имахме моменти, когато не можехме една без друга.
В четвърти клас вече имах публикувани едно четиристишно стихотворение и едно кратко разказче, което незнайно защо бях нарекла "Фантазиите на Александър" и се разказваше за едно момче, което имало много мечти, и непрекъснато вярвало, че ще се сбъднат. На рожденния си ден се събудил и имал всичко, за което мечтаел. Разбира се и сега подкрепям идеята, че за да получиш нещо, първо трябва да вярваш, че можеш да го получиш, но пък не бих казала, че една сутрин ще се събудиш и ще имаш всичко - трябва да се бориш!
Тези неща бяха публикувани в алманаха, което началното ми училище издаде тогава.
По-късно в шести-седми клас същото това училище започва да издава вестник и ме поканиха за редактор. Единственото, което бях направила за този вестник обаче беше едно интервю с една учителка. То беше добро, бях измислила страхотно заглавие, но след като друг обра лаврите, зарязах тази работа.
След пети клас започна любовта ми към математиката и от тогава живеех с мисълта, че един ден ще уча в МГ-то в Пловдив. Тази любов, комбинирана със страстта към компютрите, ме доведе до системното програмиране. Разочарованието ми от МГ-то и по специално от някои подробности относно "програмирането" е тема на друг разговор.
Първото ми стихотворение във официален вестник е публикувано на 20 ноември 2009 във в. „Тийнейджър Love“. Ето го и него:

Завистта на снежинките

Първата снежинка бяла,
уж чиста кат' елмаз,
ето вече пада на земята,
завидяла на искрата лятна между нас.
Как бърза, бърза да подвика
дружките си бледо-сиви,
защото те за нас не са красиви -
ще убият лятната ни страст.
И в този миг, така студен,
постой още за момент при мен,
подай ръка, предай страстта
на вятъра ледено-студен!
Ще ми липсва лятната прегръдка,
дъхът на бриз и на море,
но хайде със последната целувка
да си кажем "сбогом" под това небе.

И колко още спомени, спомени... Но нека тази статия бъде свързана със спомените за писането. Бях забравила толкова много от тези неща. Ех, добре че са снимките.
Беше ми приятно да си спомня. Надявам се и на вас - да научите! :)
Ще бъда щастлива и вие да споделите нещо от миналото, за което си спомняте с усмивка.
Поздрав с една красива песен :)



Снимки: Личен архив.

Няма коментари:

Публикуване на коментар