четвъртък, 30 юни 2011 г.

Quo vadis?

11-ти клас отлетя толкова неусетно, все едно затворих очи на 15-ти септември и миг по-късно, когато ги отворих, се оказа, че вече е 30 юни. Колкото и да не ни се иска времето не спира своя ход и продължава с пълна сила напред и след миг-два вече ще е дошъл следващия последен за мен първи учебен ден.
Това не е обичайна тема за разсъждение в началото на ваканцията, но пък ми остава само едно лято, за да реша какво ще правя оттук нататък. Quo vadis?
Безспорно съм споменавала поне няколко пъти за страстта си към писането, а и тя може да бъде забелязана. Няма нищо по-лесно, пък и интересно, за мен от това да седна и да напиша публикация, разказче или нещо друго, което ми дойде отвътре. Общо взето, в повечето случаи пиша на прима виста. Почна ли да се задълбочавам и да се поправям, да меря думите, речта, вече става трудно и некачествено. Това, което ми дойде отвътре в първия момент, това е, което искам да кажа. Е, разбира се, малка редакция никога не би била излишна, но прекаленото суетене около една статия само би могло да я развали. Поне при мен е така. Това обаче е тема на друг разговор.
Мисълта ми беше, че си умирам да уча журналистика. Само гледайки програмата на Софийския по журналистика ми става толкова интересно, че си казвам „Ех, с какъв кеф ще го уча това.“ Наясно съм, че нещата не стоят съвсем така. В България малко неща са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Но пък важното все пак е, щом ще учиш нещо 4-5 години, поне да отидеш с желание, иначе тези няколко години ще са пълно губене на време и разочарование. А и не само те. След тях ще дойде още по-голямото разочарование в реалния живот.
От журналистика аз не разбирам, но поне според хората умея да пиша, а това със сигурност е в основата на тази работа. Поне би трябвало да бъде. Развитие в тази област обаче в България просто няма. А може би съм споменавала, че аз от тук нямам намерение да се махам. Разбира се, не бива да избързвам с песимизма, кой знае, може пък на мен да ми се отвори шанса, но ще бъде доста по-трудно. Не че обичам лесните неща. Дори напротив, но нямам цял живот да чакам да започна да се развивам.
Другото, към което съм се насочила са компютрите. Една добре развиваща се и просперираща област. Засега там работа като че ли има. Макар че и доста специалисти се навъдиха и то повечето мъже. За една жена ще бъде по-трудно да пробие сред тях. (То вече май не са останали лесни неща в света.) Но след като така или иначе пет години се „мъча“ с тези компютри, така или иначе ще си изкарам и диплома за програмист след една година, май ще е по-добре да си продължа.
Наистина не знам. И колкото по-малко време остава, толкова повече се колебая. Мразя тази черта от характера си. Тя се поражда от това, че не искам да изпусна нито един шанс, който ми предоставя живота, но понякога просто сме поставени на кръстопът и трябва да решим и да изберем между две (или повече) алтернативи.
А може би и двете. . .
Важното е, в крайна сметка, да си разбираш от работата. Напоследък все започнах да си мисля какво би било да отидеш в една фирма и просто да не знаеш какво да правиш оттук нататък. Истинският живот наистина е много по-страшен от училището. И шестиците в него не означават нищо, когато не са доказани на практика...

Няма коментари:

Публикуване на коментар