I'll never wake up without an overdose of you...

Тъжно ми е. Не, този път няма да ви се оплаквам от работата. Още една седмица ще я преживея някак. Но ми е тъжно. Знам защо, но не искам да разказвам. Ако започна, ще задълбая повече, ще започна да усещам безизходност, а вярвам, че е само временно състояние, каквито е имало и преди, каквито по принцип трябва да има от време на време, за да не е скучно. Уф, мисля, че се уцелих на болното място... Както и да е.
Тъжно ми е и се страхувам. Може би не трябва. Но не мога да го спра. Не е по-силно от мен, би било глупаво да се оставям да бъда победена от депресията отново. Пък и като знам колко зле ми влияше. Е, на всичко освен на музата. Когато съм в депресия, пиша много повече и много по-качествено. Стихотворение не съм писала сигурно от година. Нормално - пишех ги само когато сърцето ми се късаше, след няколко реда сълзи и след няколко стотици статуси във Фейсбук, както и след безсънна нощ с куп размишления. Сега просто не ми идват отвътре. Като че ли само за тъгата мога да разказвам в рими. Отклоних се.
Сега пак ми се плаче. Малко, но мисля, че ще ми стане по-добре. Не ми се ляга, защото знам, че като се събудя утре, ще съм в що-годе добро настроение, но пет минути по-късно ще се сетя за вечерта и вече нищо няма да е същото. Мразя гадните вечери, сутрините са още по-непоносими. Мразя това чувство. Толкова отдавна не съм се събуждала с него.
Искам прегръдка. Искам обич. Уж ги имам. Пък защо ми е толкова непоносимо студено в сърцето тази вечер? Може би се страхувам от това, което предстои, или по-скоро от неизвестността на бъдещето. Ако можех да хвърля само бегъл поглед на следващата година по това време... И споделената любов не е лесно нещо. Това май ме накара да се чувствам по-добре.

Паяжината на злото

Вече го вярвам. Светът се е запътил към своя край. Не знам дали ще се случи на 21 декември 2012, но по пътя, който сме поели, връщане назад няма.
И по-добре. Ние показахме, че не го заслужаваме. Беше ни дадена една чудесна планета с безкрайно много възможности, бяха ни дадени средства за един пълноценен и интересен живот, но унищожихме всичко. Не сме дораснали явно до там.
Хората са зверове. Безспорно по-страшни от всички други хищници на планетата ни. Защото те (другите хищници) следват инстинкта си за живот, който им е вроден, и това е причината да убиват. А ние убиваме за пари. Толкова пъти съм си мислела, че животът щеше да е хиляди пъти по-добър без тези хартийки. Не обвинявам финикийците, че са ги създали. Ако не те, някой друг щеше да направи тази подлост. (Не че са го правили със зъл умисъл, просто животът така е извъртял нещата.)
Всеки ден по новините съобщават за все по-големи ужаси. Убиват хора за 2 лв, за 5 лв, за 100 лв... а сега убиват и деца за органи. Не ми казвайте, че светът не свършва. Нима бихме могли да живеем спокойно в този ужас? Не ми се мисли какво ли е да си родител в тези смутни времена. И нека светът не свършва, но краят на нашата раса трябва да настъпи, за да изгрее някой ден друга по-добра и по-умна, която наистина да оцени това, което и се дава.
Паяжината на злото трябва да бъде прекъсната...

Снимка: almoda-bg.com

На меланхолията с (не)любов...

Тъжен и меланхоличен вторник. Август е. Повечето хора се наслаждават на последните летни дни в компанията на любимите си. Но не и аз. Аз трябваше да бъда на работа и отново да се потапям в равнодушието на сивото ежедневие. Само че и там не съм. Днес съм болна. Кръвното ми падна, може би за да напомни как цялото ми същество мрази тази работа. Не ми пука. Днес ще си почина. Щом и тялото ми ме зове към това. Днес ще обичам спокойствието, но не онова безразлично и дяволски противно спокойствие на безцелието и липсата на истински интересно занимание. А онова мое спокойствие, което ми позволява да правя каквото си искам, да имам избор с кого да говоря, къде да отида. То не е точно спокойствие. То е свобода. Тя може и да е спокойна, а може и да бъде дива и буйна като кръвта във вените ми, като блясъка в очите ми, като пулса на сърцето ми. Тя е желана от цялото ми същество.
Фактът, че толкова много мразя лятната си работа, поне ме амбицира още повече. Сега със сигурност знам, че ще постигна мечтата си. Ще направя и невъзможното, за да съчетая полезното с приятното. Реших какво ще уча. Социология и магистратура Журналистика в ПУ. Да, определено имам нужда от интересна работа като на журналистите. Защото ако нямаш желание да правиш нещо, то се превръща в бреме и тежест.  Какво би било, ако трябваше да работя в скучен магазин години? Та аз на втората седмица не искам да стъпя повече там. Искам, когато започна да работя, единствената цел да не са пари. Искам работата ми да е интересна и полезна и същевременно с това да ме доусъвършенства. Не искам да стоя в застой, чакайки поредния досаден клиент, на когото за 31284915 път трябва да обясня кои портмонета са от естествена кожа и кои от изкуствена. Парите не са всичко!... Без тях не можем, но е време да се научим да живеем С тях, а не ЗА тях...
Повярвайте - разликата е космическа!

Остра публикация

Мразя умствено-ограничените хора, които дори не се стараят да разберат нещо, а веднага му дават недодяланите си коментари. Всички ние в период от живота си не разбираме нещо, но пък тези, които не се стремят да се доусъвършенстват и да го научат, са като някакви паразити с безсмислен начин на живот и без цел и посока. Определението „тъпо“ за нещо, което си чул преди минута, може само да свидетелства за изключително ниски нива на интелектуалното развитие на определен индивид. За мое съжаление съм имала „невероятния шанс“ да контактувам с такива същества и в определен момент от разговора се питам „Какво правя тук?!“, дори се чудя какви елементарни думи и изрази да подбера, защото остана неразбрана, ще бъда определена като „тъпа“. Нищо, поне ще откроя твоята „острота“.
Абсурд е просто да обсъждаш теми на по-духовно ниво. Темата за красотата на природата се свежда до птичките и пчеличките, а любовта, приятелството, висшата форма на интелект, науката и всякакви други възвишени и важни за човечеството неща са „тъпи“, ама „щот аз не съм ги виждал“. Да, око да види, ръка да пипне, но както е казано най-същественото е невидимо за очите.
Ако случайно реша да споделя на подобен тип човек каква нова книга чета или съм си купила, без съмнение коментарът ще е „Тъпо.“ И що така мислиш? „Ми щот заглавието не ми `аресва“ Не че това последното ще си го признае. Пък и какъв е смисълът, когато той книги не чете. Да му се не види, що не са ги направили малко по-остри... та да му харесат.
Разни хора, разни идеали. Ама за какво изобщо си се родил и живееш, когато оставаш селянин по душа и в нищо не се опитваш да се подобриш и доусъвършенстваш. Някои неща дори пари не струват, само трябва да имаш желание да ги докоснеш, за да надхвърлиш собствените си граници, изградени от предразсъдъци и незнание. „Тъпи“ индивиди - по-далеч от мен, че ми действате лошо на невроните!

Романтично-мечтателски...

Това постоянно „време-нямане“ направо ме съсипва. Радостта от живота, амбициите, мечтите, целите просто се изгубват някъде и остават в време-пространството за тогава, когато „има време“. Само че това време така и не идва, а аз се чувствам като в някакъв отминал период от историята, като в някаква безкрайна пустиня, в която вървя в огромното пусто пространство без цел и посока. Не мога дори да опиша това чувство на пустота, на безцелност. Не знам дали това ме прави лигава, обаче не искам живота ми да протича в постоянно „бачкане“. Не искам всяка сутрин да ставам и да е „поредния ден“, в който отивам на работа. Това го знаех отдавна, но сега го усетих и на практика. Не искам в сивотата на ежедневието да загубя себе си, да се изоставя, защото просто нямам време да се грижа за лицето, за тялото си, за душата си най-вече. Не искам вечер да съм съсипан труп и това да ме провокира към спорове с най-близките ми. Не искам хобитата ми да изглеждат като много отдавна изживяна история. Искам да имам време за всички онези любими неща. Искам да подарявам деня и нощта си на любовта, на живота, на амбициите, на онези малки неща, които ни дават смисъла. Не искам да се заробвам по 10 часа на ден на омразно още на втория ден място. Искам вятърът да гали косите ми, искам целувките на любимия, искам горещия морски пясък под краката си, искам и вълните да ме разхлаждат, искам да пиша. Искам, за да разбера, че живея! Но в следващия месец просто „няма да има време“ за тази „глупава романтика“... Поне разбрах, че в нея се крие радостта на моя живот! Не искам да оставям живота за „когато има време“... Искам да живея сега!

Бързо включване :)

Здравейте! Не знам дали ви липсвам, но работата не е лесна работа, общо взето. :D Нямам и миг време за Интернет, камо ли да пиша в блога, пък ми се пише, пише... Даже си имам теми, ама най-вероятно утре ще напиша нещо по-стойностно, защото съм почивка. Еха! Само от 4 дни работя, но вече си копнея за неделята, превърнала се в многоцветен мираж. И както следва, установих, че у дома си е най-хубаво, но понякога се налага и да правим жертви. Имах намерение да ви покажа моето безценно кътче - тази непрестъпна крепост стаята ми, но явно няма да стане скоро, понеже, поради независещи от мен обстоятелства, (които ми вдигат кръвното, като се сетя), фотоапаратът няма да е в следващата седмица у нас.
Интересни неща на работа няма, може би дори е скучно да стоиш по цял ден в магазин, но пък си има и своите предимства. Мога на спокойствие да бродирам и да чета книги колкото си искам. По случайност днес се сдобих и с компютъра си с Интернет! :)
А сега ще ви оставям, защото не се знае докога ще има достъп до Мрежата, с пожелание за хубав уикенд на почиващите. Утре ме очаквайте пак. Този път по-отпочинала. :)

Творчески отпуск

Мисля, че започвам да се изчерпвам. Но не за постоянно. Имам от време на време такива моменти, в които като че ли се нуждая от почивка, за да се възвърна с нови сили на хоризонта. Започна ли сама да не се харесвам, значи колкото и да не ми се иска трябва да понамаля писането, за да имам време да си намеря източник, от който да почерпя вдъхновение и нова сила. Понякога имам чувството, че пиша, колкото да има нещо написано, а не с любов, както аз си знам.
Няма да спирам да пиша, но от сряда започвам работа, така че сигурно ще намалеят публикациите. Най-накрая. Търсенето от началото на ваканцията най-после беше увенчано с успех и то съвсем неочакван. Да, както е казано - очаквай неочакванато. Нещата се получават, когато сме се отказали от тях, като че ли... Работата ще бъде за около 20-30 дни, но се надявам да ми послужи като творчески отпуск и часовете, които ще прекарам там сама с мислите ми, ще възвърнат музата ми. Работата не е тежка, така че ще имам много време да си мисля... :)
Мисълта хем ме радва, хем ме натъжава. Първо, това е първата ми работа. Малко съм притеснена, но се надявам, че ще се справя. Второ, като че ли след нея последната ми ученическа ваканция вече ще е свършила. Трудното тепърва започва... Но кога ли това ме е притеснявало... :)