Романтично-мечтателски...

Това постоянно „време-нямане“ направо ме съсипва. Радостта от живота, амбициите, мечтите, целите просто се изгубват някъде и остават в време-пространството за тогава, когато „има време“. Само че това време така и не идва, а аз се чувствам като в някакъв отминал период от историята, като в някаква безкрайна пустиня, в която вървя в огромното пусто пространство без цел и посока. Не мога дори да опиша това чувство на пустота, на безцелност. Не знам дали това ме прави лигава, обаче не искам живота ми да протича в постоянно „бачкане“. Не искам всяка сутрин да ставам и да е „поредния ден“, в който отивам на работа. Това го знаех отдавна, но сега го усетих и на практика. Не искам в сивотата на ежедневието да загубя себе си, да се изоставя, защото просто нямам време да се грижа за лицето, за тялото си, за душата си най-вече. Не искам вечер да съм съсипан труп и това да ме провокира към спорове с най-близките ми. Не искам хобитата ми да изглеждат като много отдавна изживяна история. Искам да имам време за всички онези любими неща. Искам да подарявам деня и нощта си на любовта, на живота, на амбициите, на онези малки неща, които ни дават смисъла. Не искам да се заробвам по 10 часа на ден на омразно още на втория ден място. Искам вятърът да гали косите ми, искам целувките на любимия, искам горещия морски пясък под краката си, искам и вълните да ме разхлаждат, искам да пиша. Искам, за да разбера, че живея! Но в следващия месец просто „няма да има време“ за тази „глупава романтика“... Поне разбрах, че в нея се крие радостта на моя живот! Не искам да оставям живота за „когато има време“... Искам да живея сега!