неделя, 15 септември 2013 г.

Потъналата истина

Понякога избирам да спя, за да избягам от реалността. Понякога ми се иска да не се налага да заспивам никога, защото реалността е била по-хубава от съня и се страхувам, че събудя ли се или ще се окаже, че е било просто сън, или всичко ще се е развалило и изчезнало, така както е дошло - с тихи бързи стъпки.
Мразя колко приливно-отливни са настроенията ми. Ту на дъното, ту на три метра над небето. Но съм такава.
Събуждайки се миналата сутрин, целият свят ми беше крив. Той беше някъде горе, прекрасен за всички останали, а аз бях смачкана някъде в дъното му, в някой ъгъл. И се молех реалността да не настъпва, бягайки в сънищата. Не исках да мърдам от леглото цял ден, за да не се налага да се срещам очи в очи с нещото, наречено с дума, сама по себе си предизвикваща болка от време на време - реалност.
Но реалността, от нея колкото и да бягаш, като че ли все към нея тичаш. Често пъти я потискаме, скриваме я от очите си, обръщаме й гръб и се правим, че никога не я е имало. Заспиваме, само и само да затворим умовете си за нея. Но тя ни настига дори и там. Няма за истината недостижими кътчета от съзнанието ни. И понякога, точно там, уж в най-доброто ни скривалище, уж в най-затънтеното кътче, се оказва, че тя е там преди нас и ни чака. Може да е маскирана, може да носи друго име и лице, може да е скрита сред милиони от символи и знаци, но знаем - тя е. И е там, за да ни накара да я приемем, да я осъзнаем, осмислим, разберем... Дали за да ни е лошо, дали за наше добро... За истината  значение няма. За нея е най-важно да е там, на повърхността, изплувала, а не затулена и потискана. И ни намира точно там, където си мислим, че най-сетне сме избягали... В сънищата.

„Ала тъкмо когато сме в покой, когато сънуваме, потъналата истина понякога може да изплува.“ - Вирджиния Улф

Няма коментари:

Публикуване на коментар