No victory comes without price

Любовта е странно нещо. Сполита те внезапно, неочаквано, някои много по-често от други... За щастие или нещастие. Не се привързваме към някого с цел, не се влюбваме с причина, не обичаме по сметка (когато чувствата са истински!).

В какви хора се влюбваме в крайна сметка, какви хора обичаме и защо, а как успяваме в края на краищата да се докоснем до сърцата им?

Чудя се защо се привързах толкова към теб. Имам безкраен списък от критерии, които не покриваш. Никога не съм била строга последователка на някакви правила, нито съм се опитвала да се поставям в рамки, но в крайна сметка нали всеки човек си има нужди, които изисква човекът до него да покрива. Достатъчна ли ми е минималната част, която покриваш и защо? Ами дългият списък от неща, които вероятно никога няма да си? Може би не е нужно. Ще цитирам по спомени една сцена от „Отчаяни съпруги“, разговор между Габриел и градинаря.

- Защо си със съпруга си?

- Защото обеща да ми даде всичко, което пожелая.

- И направи ли го?

- Да.

- Тогава защо не си щастлива?

- Изглежда винаги съм искала грешните неща.

И аз може би винаги съм искала грешните неща. Защото никога досега не съм намирала верния човек. Вярно, покриваха огромна част от критериите ми. Минималното беше незначително (дали?)

Първият беше влюбен с цялото си сърце, даваше ми всичко - обаждаше ми се, можехме да говорим с часове, можехме да си разказваме сума ти интересни истории, разбирахме се и бяхме спокойни един с друг. Но той не задоволяваше никак физическите нужди, които всяко нормално момиче има.

С втория имахме всичко, цялото време на света, място за срещи, физическо желание, общи познати/приятели и възможност за изграждане на страхотна връзка. Само едно липсваше - не можехме да си говорим, така и не намерихме общ език, въпреки противоположните очаквания.

С третия можехме да говорим с часове, имахме и времето, и мястото, и желанието. Единственото, което заставаше между нас - безкрайното му его, което надхвърляше по размери и възможностите, и желанията, които му бях дала. И когато най-накрая се отърсих от чувството, че трябва да го имам, той за момент прекрачи всякаква гордост, за да ме върне, и в миговете ми на колебание - отново се завръщаше в света си, където цялата вселена се въртеше около него...

Ти... Странна смесица от всички тях и съвсем различен. Аз и ти сме различни светове. Интересите ни са на двата противоположни полюса. Докато аз съм готова да науча нещо за твоите, ти далеч не си толкова заинтересуван от моите. Не мога да ти разкажа за любимата си книга, защото няма да ме разбереш, нито ще запомниш казаното. Може и да се присмееш, ако ти кажа, че пиша. Не си впечатлен от амбициите ми и не вярваш в тях, докато всички те ме подкрепяха и ми даваха кураж да ги преследвам. Нямаме никакво време за срещи, през повечето време 200 километра стоят между нас. Нямаме място за срещи. Нямаме шанс за нищо истинско и сериозно. Но ти изпълняваш точно тези три неща, в които те тримата сбъркаха. Физическото в мен никога не е било по-доволно, разговорите ни са безкрайни, всеки ден от сутрин до вечер и далеч не обичаш да говориш само за себе си и колко си велик, даже трудно те карам да говориш, свързани с теб и ежедневието ти. Какво ме дърпа към теб? Може би това, което нямах с тях. От него ли се нуждаех така усилено? Общи интереси ли съм искала, подкрепа ли съм искала, да впечатлявам? Явно не, щом си тръгнах от всичко и спомените за тях бързо избледняха? Сега искам теб. Не знам защо. Често пъти те мразя, че не ми даваш тези неща, често пъти ми се иска да те променя, да те направя като мен, да те въведа в моите битки, да те развълнувам с моите победи. Но дали и тогава ще те искам, както те искам сега? Плаша се от това, че вероятно няма. Може би и аз винаги съм искала грешните неща... Може би това е цената, която трябва да платя, за да съм обичана...