Най-страшния кошмар

Запитах се днес кой е най-страшния ми кошмар, най-лошото, което ми се е случвало насън, най-неприятното, най-дълго оставилото следи в съзнанието ми. Истината е, че съм щастлив човек и няма много такива. Редки са случаите, може би един-два в живота ми, в които съм се събуждала и целият ми ден е бил съпроводен от лошо чувство, останало от сънувано нещо. Още си спомням един сън от детството ми и говорейки за кошмари винаги той изскача първо пред очите ми - как съм вкъщи и един крадец ме гони по стълбите. Други мои кошмари са свързани със смърт на близки хора, със скачане от високи места, но като че ли нищо толкова обременяващо, завладяващо, задъхващо... не ми идва на ума. А щом не се сещам, може би не е имало. Сънувала съм и десетте от най-често сънуваните кошмари от жените, според едно проучване, данните от които намерих в книгата, която чета в момента - „Всичко, което трябва да знае една жена“. Нито един не ми се струва достатъчно страшен.
Най-страшният кошмар - той е в ума ми. Представям си го понякога, не го сънувам. Най-страшният е да си помисля, че някога това между нас ще приключи. Какво ако някой ден се събуждам и първото нещо, което ще направя, не е да ти кажа „добро утро“, какво ако дойде вечер, в която няма да ми пожелаеш „лека нощ“? Какво ако мине цял месец, в който да не съм вкусила от целувките ти или година без топлината на прегръдките ти? Какво ако не ми споделяш всеки детайл от ежедневието си, какво ако не се лигавим, караме, спорим, смеем заедно вече? Какво ако телата ни вече никога не се слеят? Какво? Не знам какво. Не искам да се налага да отговарям на тези въпроси. И всеки път, когато будна засънувам кошмара, се моля час по-скоро да се събудя и отново да потъна в поредния, пък дори и празен, разговор с теб, само за да знам, че те има и че все още това между нас съществува...