„Ако не знаеш нещо, трябва да вярваш на всичко.“ - Мари фон Ебнер-Ешенбах

Проклятието на незнанието. Най-лошото от всичко за мен е да не знам нещо, което искам, и да тъна в догадки. Развихреното ми въображение не рядко само попада в капаните си, защото страда от страстта си към сценариите с неприятна развръзка. При него нещата са все по към черното. Страхува се, че няма да бъде оценено подобаващо, но и само не си дава висока оценка, не си вярва... Макар и привидно да не е така. Вътрешно се разкъсва от критики и всичко това - плод на незнанието.

Иска ми се да можех да надникна в чуждите глави. Не във всички. Но в някои по-специални. Да ги изследвам и да намеря отговорите на въпросите, на които те нарочно не ми дават отговор, може би нямайки смелост да го дадат, а понякога - нямайки и желание. За хората е ужасно трудно да са искрени - къде от учтивост, къде поради други причини, свързани с тяхното удобство. Тъжната истина - на всеки му е по-удобно да премълчава истината и да си измисля други причини за действията си.

А тя остава там в дебрите на съзнанията, в малкото пространство, в което всеки е човек - тъжна, самотна, неоценена, отхвърлена и приспана. Само от време на време ридае тихичко, молейки се някой да я чуе и да и помогне да излезе наяве. Но колко често това се случва? Колко често някой й подава ръка? За какво? След като така явно всички са по-добре...

Не ми остава да вярвам на нищо друго, освен на това, което ми се предлага, това, което чувам и виждам... Въпреки копнежът да търся, да намеря... Невъзможността да докажа винаги ще е там преди мен.

А съмнението, така наречено „копнеж да търся“, то винаги ще е живо и ще ме подтиква отново и отново към нея. Безсмислено, защото едва ли ще я открия. Ще ме гложди и разяжда отвътре, ще разплаква дните ми и ще оставя следи по листовете, върху които слагам мислите си, ще се кара с приятелите ми и ще разваля настроения... Но какво да правя... Този път наистина не знам.