Този, който има, ще получи...

Все на мен ли, все на мен ли

случват се беди в аванс...

Преди много, много време, още в началото на този блог, получих предложение да напиша статия на тема „На този, който има, ще му се даде, а на този, който няма, ще му се отнеме.“ (Цитат от Библията):) Не, не съм забравила въобще. Просто като че ли сега дойде музата и моментът да пиша по тази тема.
Защо бедните са губещи, а богатите печелят още и още? Този стар закон е вълнувал не един човек по света. Каква е тази непрестанна несправедливост? Как така 2% от световното население държи 98% от световното богатство? Нелогично е, нали всички сме „братя“.
Да, обаче още в Библията е споменато за този стар като света закон, за който споменах и в предишната си публикация. За да имаш, трябва да имаш. А как, ако нямаш, а искаш да имаш, получаваш? Ще си кажат някои песимисти „Няма такъв начин. Някой са помилвани от Божията ръка, други са отритнати.“ Но не е точно така, защото тези, които днес имат, вчера са нямали.
Може да ви се струва приказка, може да ви се струва магия, фантазия от приказките... Хората винаги обявяват нещата, които не разбират, за измислени.
Виждам как хората сами странят от желанията си. Около мен има безкрайни песимисти, които направо ме отблъскват с енергията, която излъчват. Откакто разбрах за Закона на привличането, все по-често започнах да ги забелязвам. Освен че вредят на себе си, те заклеймяват и хората оптимисти като лекомислени и несериозни. Писна ми да слушам как някакви дърти лелки (и дори и много по-млади хора, което е най-лошото) се оплакват непрекъснато и обсъждат хората с по-големи амбиции с думи като „Остави го този. Мисли си, че морето е до колене, ама ще се удави.“ Да, ама не. Само защото ти не си успял/а в живота, само защото на теб Земята ти се струва Ад, непременно трябва и с другите да се случи същото - да остареят, да побелеят, да оглупеят, да не постигнат нищо в живота (от страх) и накрая, докато чакат на опашката за мизерната си пенсия, да се оплакват от безсмисленото си съществуване.
Благодаря, че не всички са такива! Благодаря, че всеки ден откривам млади и амбициозни хора, които могат да плуват през морето! Благодаря, че не цялото ни поколение е тръгнало по пътя към деградацията! Благодаря, че някои заслужават да имат! Благодаря, че някои не се страхуват да получат! Благодаря за Закона на привличането, който дава само на тези, които заслужават! Благодаря, че имам възможност всеки ден да се срещам с млади, амбициозни и интелигентни хора! Благодаря, че има конкурси като „1000 стипендии“! Благодаря, че за някои четири стени, малък град и недоразвита държава не са граница! Благодаря и че за някои дори небето не е граница! Благодаря, че познавам такива хора! Благодаря, че се стремя да бъда такъв човек! :)

...но живея със надежда

някой ден да намеря своя шанс.

Искам...

Най-трудно е да разберем какво всъщност искаме от живота. Понякога си мислим, че искаме нещо, но когато го получим, осъзнаваме, че въобще не ни е било необходимо.
За да те възприемат като сериозен човек обаче трябва непременно да знаеш какво искаш, иначе минаваш за лекомислен и повърхностен.
Доста хора не знаят какво искат, а тези, които знаят, в повечето случаи се страхуват да го изрекат. Всъщност по-важното е не да го изречеш, а да го признаеш пред себе си и да не се страхуваш да се бориш за желанието, тоест да го поискаш в действителност, а не само в мечтите си. Това е първата крачка към получаването му.
За съжаление, много от хората не са наясно какво искат. Често ги обвиняваме за това, без да се замислим, че откриването на истинската цел на живота, на онова, което си създаден да преследваш, е най-важната и най-трудната житейска задача. Когато светът ни предлага толкова богат и разнообразен асортимент... изборът става все по-труден.
Лесно е да кажеш „Искам това, искам онова...“ Трудното е наистина да го поискаш, за да можеш да го получиш.
Щастлива съм, че винаги съм знаела какво искам (с изключение на сегашния период, когато наистина не знам какво искам да уча по-нататък). Но за толкова много желания, 24 часа в денонощието не стигат. И това, че списъкът ми „Искам...“ е километричен, алчна ли ме прави или амбициозна? И всъщност не е ли с всички ни така? Искаме постоянно, искаме много неща. Може би разликата между амбициозността и алчността е в начинът, по който смятаме да постигнем това, което искаме? Или пък целта оправдава средствата?
Вероятно отговорите на тези и много други въпроси всеки намира сам за себе си. И няма грешен отговор, нито верен... Всичко е относително и зависи от гледната точка.
А вие? Знаете ли какво искате?

Дали има значение?

Има един вечен въпрос, който винаги е вълнувал обществото - размерът има ли значение? За каквото и да говорим, този въпрос като че ли винаги може да се зададе и да стои на място.
Напоследък на мода бяха малките размери - малка кола, малък компютър, малък телефон, малка жена. Сега пък като идва ред на тънките. Ултратънък лаптоп, iPhone и тъй нататък. Истината е, че този въпрос верен отговор няма. Зависи от предпочитанията. Но пък и това му е хубавото - остава една вечна тема на размисъл и разсъждение, която въпреки че не буди много интелигентни мисли при част от обществото, все пак разбужда заспалите умове.
Казват, че големите неща са в малки опаковки. Като типичен представител на малката опаковка, заради миньонския ми ръст, няма как да не се съглася със тази сентенция. Може да съм малка, но пък сърцето и умът ми са били винаги и ще бъдат отворени за големи начинания. Винаги гледам към високите хоризонти. И както пееха моите любимци от Респект: „Когато гледаш все нагоре, страшно няма. Страшно е, когато по-нагоре вече няма.“ Хубавото е, че при мен „по-нагоре“ винаги е имало и ще има, защото няма перфектни хора. Достигането на върха е твърде относително. За мен човек винаги има накъде да се усъвършенства. Лошо е за хората, които не виждат пътя по-нагоре, навирили носове, смятайки, че са достигнали върха.
Всъщност размерът на повърхността няма значение, важен е размерът на амбициите.

Какво ми липсва в България?

След предишната ми статия („Аз съм българче, обичам...“, която незнайно по какви причини се измести над тази), в която говорех за хубавите неща в България, за доброто, което все още го има, ми зададоха въпроса дали все пак има нещо, което ми липсва в България, което не харесвам и от което имам нужда. Всъщност как бих могла да отговоря, когато не съм излизала от родината си. Чувала съм за чистите улици в чужбина, за усмихнатите хора, за приветливостта. Но пък и българите не сме чак толкова лоши, като изключим постоянната ни склонност към песимистични мисли и недоволството.
Иначе сме гостоприемен народ, има далеч по-студени от нас. Поне по думите на Алеко Константинов, който е описал американците като доста хладна нация в "До Чикаго и назад".
В България ми липсват само хората с идеали и ценности. Не че ги няма, но като че ли са изчезващ вид. Някои живеят от ден за ден, други пък като че ли минават през живота на забързан кадър, не се спират да му се порадват, нямат амбиции... Не знам как бих живяла аз без амбиции. Смисълът като че ли се крие точно в тях...
За да стане България една държава с условия като тези на останалите държави в Европа, е нужно първо да се променим ние, хората. Много възможности за развитие липсват в родината ни, защото когато се появи нещо благоприятно, ние го поглеждаме скептично и отминаваме, без да оставим нашия дял в развитието му. Така много стойностни инициативи само са минали оттук и са си заминали, защото е нямало кой да се възползва от тях.
Все пак откакто сме в Европейския съюз се появиха доста подобрения, както и много нови шансове за талантливите българия на територията на родната страна. Но ще бъде необходимо да се положат още много усилия, преди да стигнем нивото на европейците!