Безкраен кич...

Отдавна е доказано, че шопинг терапията е стимулатор за добро настроение. Все повече тази практика започва да навлиза в лечението на депресивни състояния с доказано добър ефект. Всички ние все някога сме го усещали и върху себе си. Имате лош ден, в който всичко сякаш върви наопаки, но изведнъж при вида на нова дрешка или друга придобивка, като че ли лошото настроение се изпарява, гооолемите проблеми вече не изглеждат чак толкова сериозни и светът е малко по-красив.
Да... Кой не обича това чувство!
Днешната тема обаче няма да разказва точно за шопинг терапията...
Като всяко момиче и аз обичам новите дрехи. Тръгвам да обикалям по магазините с надеждата да се сдобия с нещо красиво и ценно.
Влизам в първия и не харесвам нищо. Не се разстройвам. Има време и още много магазини. Влизам в следващия и историята пак се повтаря. След още няколко се питам дали не съм влизала в един и същ магазин през цялото време - всичко е досущ еднообразно.
Надеждата в мен обаче не умира и продължавам нататък да търся съкровището, което ме чака някъде там. След 15-тия магазин, в който влизам, чувството ми за стил едва успява да оцелее. Навсякъде кич. Абсолютно некомбинируеми цветове, съчетани с пайети, мънисти и грозни фантифлюшки или още по-лошо - обилно оцветени с брокат рисунки на анимационни герои.
Това всичко в съчетание с досадна продавачка, която ми предлага от кичозни по-кичозни парцалчета, без съмнение ми действа „антидепресиращо“.
Стилът е безвъзвратно изгубен, безвкусицата и чалгата са залели родната търговска мрежа. Чудя се кой нормален човек би могъл да ушие такава дреха, да не говорим пък за това как може някой въобще да носи такива неща. Но явно са вървежни, щом прелива от тях. Излизайки на улицата, установявам, че наистина е така. 70% от хората, които срещам, и по специално момичетата около моята възраст са облечени точно по този начин. Натруфено.
Ще кажете, че всеки си има право на избор и на вкус. Да, ама тук избор няма, защото както казах - навсякъде е същото. Да не говорим за вкус - това понятие е отдавна забравено.
И после аз съм нямала вкус... А аз просто търся красотата в семплото и елегантното, което е безвъзратно изоставено и забравено някъде назад във времената, когато чалгата и „циганията“ (простете за думата, но описва най-точно положението) още не владееха света (или поне България). За съжаление, магазините, които наистина предлагат качествени и стилни дрехи, дори в голям град като Пловдив, са като песъчинки в морето - малко и трудно откриваеми.
Безкрайно съм разочарована от производителите на дрехи, а учените, изследвали ефекта от шопинг терапията, явно не са идвали в България...

За нашата и другите... страни

Емигрирането на българите в чужбина се превръща във все по-сериозен проблем за страната ни. Съществен е процентът на българското население, пребиваващо в чужбина, а по последни данни още 200 000 души се готвят да напуснат страната, като броят им расте главоломно.
Изкушенията и възможностите, които ни предлага емиграцията не са малко. За същия труд, който извършваме в България, там биха ни плащали четворно и петорно. Образованието е на много по-високо ниво, учениците и студентите не са затормозявани с много излишен материал, както е тук. Условията за живот са много по-приемливи, дори добри. А законите се спазват.
...или поне така казват тези, които имат по-широк поглед върху нещата.
Да давам мнение, би било необективно. Не съм посещавала чужбина, всичко, което знам, е чувано от хора, които са емигрирали, или пък от всеобщото мнение.
Лично аз не смятам, че нещата са толкова розови. Всяка страна има своите добри и лоши страни. Но щом положението и резултатите са по-добри, хората са по-доволни, значи все пак има нещо, което е по-добре изградено - образователната система, законите...
Да емигрирам за мен никога не е било идея-фикс. Всъщност даже не е било идея. Може би защото все още не съм се срещала със суровите условия на това да работиш, за да изхранваш семейство или пък защото все още имам известно време до университета. Но все си мисля, че ще успея някак си да се справя и тук, и то не в смисъл, че ще успея да свържа двата края, а че ще се справя наистина добре и ще водя един прилично устроен живот. Вероятно си поставям доста висока цел, но пък винаги съм си падала по такива и успявам да ги постигна с упоритостта си, макар че в повечето случаи все има някой, който ще ме нарече "Мечтателка“. Удоволствието след това да кажеш на този човек „Ето, видя ли, ти каза, че не мога, но аз успях въпреки това.“ е безценно.
Не искам да уча или работя в чужбина, но пък не бих отказала да опозная други страни и хоризонти. Обожавам да пътувам! Знам, че е невъзможно, но с удоволствие бих се докоснала до всяко съществуващо кътче на Земята (и не само). Бих пътувала с всичко - с кораб, със самолет, с влак (без значение, че леко се страхувам от първите две).
В крайна сметка живеем на една прекрасна планета, едно чудо в нашата Слънчева система и си заслужава да я опознаем!

Аз съм българче, обичам...

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

/Хр. Ботев/

Българите имаме много изкривено разбиране за нещата. Постоянно в някакви форуми или сайтове виждам фалшиви патриоти, сложили си българското знаме за аватар, постоянно скандиращи как трябва да опазим българското, как трябва да се спре „изтичането на мозък“ в чужбина, колко велика е България и колко смели и достойни прадеди имаме. На пръв поглед това не изглежда лошо. Но в следващия момент се оглеждам около себе си и не виждам нищо, което би могло да се нарече резултат от думите на тези „родолюбци“. Така стигам до извода, че това са голи думи, които дори самите те едва ли осъзнават. Най-интересно става, когато същите тези патриоти, както ги беше нарекъл и Христо Ботев в едноименното си стихотворение, почнат на висок глас да разгласяват в колко скапана държава живеят и в последствие евентуално се изнасят в чужбина. Родолюбието в наши дни за мен е повече от изкуствено. Даваме живота си за родината, борим се за по-добри условия в нея, но всичко е само на думи. Уж чакаме някаква добра кауза, която да предприемат управниците, искаме добри новини, а не всекидневните за ранени, убити, изнаселени и тем подобни. А когато такова нещо се появи, всички изведнъж скачат срещу него и казват: "Толкова сериозни проблеми има България, а правителството тръгнало да се занимава с глупости." Е, извинявайте, ама на вас не може да ви се угоди!

Снимка: President.BG

През 2003 година Президентът Георги Първанов учреди наградата Джон Атанасов. От тогава всяка година тази награда се дава на млад българин със значителни приноси в областта на информационните и компютърни технологии. С годините се появиха още поднагради, ако мога да си позволя да ги нарека така, на въпросната награда. Например, награда "Джон Атанасов" за ученици. На мен тази инициатива ми харесва много. В днешни времена компютрите са неразделна част от ежедневието, за добро или лошо. Като човек, заинтересуван от тези неща, се възхищавам изключително много на умовете, изобретили и подобряващи тези машини, а те са много, като вземем предвид скорострелното развитие на технологиите. Най-хубавото от това, че България е с особено висок принос в тази област. Можем да сме горди от факта, че Джон Атанасов е от български произход. Какво повече от това?
Като по-любопитна, реших да поразгледам в интернет пространството какви са отзивите за наградата. Не знам дали бях учудена или по-скоро разочарована до краен предел от българското общество, когато прочетох коментарите в Интернет. България нямала нужда от такива неща, имало по-важни проблеми за разрешаване, а тази награда била ненужна и безсмислена. Да, разбира се, така е! Защо да не залеем вестниците и Интернет медиите с информация за софийския боклук или кой щял да почисти снега на София, или пък с нещо свързано с Бойко Борисов, вместо да прочетем нещо хубаво, което да ни накара да се усмихнем. После защо ни бил лош животът... Какво да му е хубавото? Събуждаме се намръщени, защото ни предстои да работим в следващите няколко часа, взимаме вестник и с големи букви прочитаме поредното зловещо заглавие, илюстрирано с невероятни кървави сцени, от които на човек му се струва, че е попаднал в страховит филм на ужасите. През целия ден сме в лошо настроение заради подобни събития, а те валят и валят отново над нас. Защо не можете да разберете, че с това няма да промените нищо? Защо вместо да се зареждате с негативни емоции още от сутринта, не прочетете нещо хубаво, което да ви накара да се усмихнете?
Аз не разбирам нищо от политика за сега, но Георги Първанов наистина има добро излъчване. Харесвам го много. И ето, човекът решил да направи нещо добро, иска да подобри страната, да има повече възможности за умните хора, защото няма как да тръгнем към по-хубаво без тях. А вие, несвикнали с хубавото, скачате скептично и си искате обратно кървавите сцени във вестниците.
Може би ще кажете, че съм сложила розовите очила, които ми пречат да видя истината. Нека е така! Вие можете да продължавате да носите черните и да се надявате, че някога животът ви ще се подобри!...

Какво ми липсва в България?

След предишната ми статия („Аз съм българче, обичам...“, която незнайно по какви причини се измести над тази), в която говорех за хубавите неща в България, за доброто, което все още го има, ми зададоха въпроса дали все пак има нещо, което ми липсва в България, което не харесвам и от което имам нужда. Всъщност как бих могла да отговоря, когато не съм излизала от родината си. Чувала съм за чистите улици в чужбина, за усмихнатите хора, за приветливостта. Но пък и българите не сме чак толкова лоши, като изключим постоянната ни склонност към песимистични мисли и недоволството.
Иначе сме гостоприемен народ, има далеч по-студени от нас. Поне по думите на Алеко Константинов, който е описал американците като доста хладна нация в "До Чикаго и назад".
В България ми липсват само хората с идеали и ценности. Не че ги няма, но като че ли са изчезващ вид. Някои живеят от ден за ден, други пък като че ли минават през живота на забързан кадър, не се спират да му се порадват, нямат амбиции... Не знам как бих живяла аз без амбиции. Смисълът като че ли се крие точно в тях...
За да стане България една държава с условия като тези на останалите държави в Европа, е нужно първо да се променим ние, хората. Много възможности за развитие липсват в родината ни, защото когато се появи нещо благоприятно, ние го поглеждаме скептично и отминаваме, без да оставим нашия дял в развитието му. Така много стойностни инициативи само са минали оттук и са си заминали, защото е нямало кой да се възползва от тях.
Все пак откакто сме в Европейския съюз се появиха доста подобрения, както и много нови шансове за талантливите българия на територията на родната страна. Но ще бъде необходимо да се положат още много усилия, преди да стигнем нивото на европейците!