понеделник, 25 февруари 2013 г.

Една идея щастие.



Кой да повярва, че само преди известно време (да речем в близките месец-два) пишех в статиите си изречения от вида „Имаме толкова малко време на тази Земя. А още по-малко е времето, в което си позволяваме да бъдем щастливи. Кога ще си го позволя и аз?“
Оказа се, че не е толкова трудно да си позволиш да бъдеш щастлив и да събереш цялата радост на Земята в собственото си тяло и душа. Проблемът идва след това. Дали си готов да бъдеш щастлив? И дали когато най-сетне имаш всичко, което някога си искал, ще благодариш за това или отново ще недоволстваш, че не си си го представял точно така? Защо сме така просто устроени винаги да сме недоволни от това, което имаме, и вместо да се радваме от сърце и на малкото, ние го погребваме под милионите недостатъци, които имаме таланта да откриваме дори в почти перфектните неща.
Напоследък убеждавам себе си, че всяко нещо, и най-лошото, има своите добри страни, своите положителни последствия. Опитвам се да намеря капчицата добро във всяка ситуация, във всеки човек, стремя се да нарисувам отрицателното с положителна багра. И някакси успявам да направя света по-розов за себе си и за хората, които са решили да вървят заедно с мен в определен участък от пътя ми. Обаче пълно щастие няма. И въпреки това - не е ли по-добре чашата да е наполовина пълна, отколкото наполовина празна? И защо вместо „Ами ако НЕ стане...?“ не си задаваме въпроса „Ами ако стане...?“ Защо сме готови да се откажем пред първия провал и да си кажем, че нищо няма да излезе и по-добре да спрем, за да избегнем разочарованията? Може би именно заради този страх от разочарование. Този инстинкт за самосъхранение - дали ни е помощник или враг? Дали не пропускаме хиляди възможности заради него?
Ако допуснем, че болката е най-нормалното нещо в живота, редом с щастието, и я приемем като неразделна част от живота, може би ще станем една идея по-щастливи. Ако не се жалим толкова и отворим сърцето си, въпреки че винаги има шанс да допуснем грешка и да си изпатим от нея, ще получим освен това и възможността да направим правилен избор и да се радваме на плодовете му. Ако просто можехме да препрограмираме мозъците си да генерират повече положителни изходи от всяка ситуация, бихме живели в по-добър свят. Не мисля, че е нужно да слагаме розови очила и да забравим за реалността, не говоря за фантастични идеи и мечти, като за начало нека просто започнем с най-обикновени човешки ежедневни въпроси. Вярно, може би щяхме да изживеем много повече разочарования, но пък от друга страна нали точно те ни помагат да отличим хубавото в живота от лошото и да му се радваме. Ще завърша с цитат от една моя любима песен... I believe you can't appreciate real love 'til you've been burned.

Няма коментари:

Публикуване на коментар