вторник, 19 февруари 2013 г.

The artist and the muse that got away


         Стоях сама в полутъмната стая и отново бях забила поглед в една от любимите си книги. Напоследък чета доста - много повече от преди, и мисля доста, но не чак толкова колкото преди. Но книгите, които четях ме караха да се замислям, понякога се улавях, че бях забравила за сюжета и се бях впуснала в собствените си мисли, въпреки че думите една по една пробягваха пред очите ми и уж ги бях изчела. Връщах се отново, за да видя какво всъщност бях пропуснала и да го наваксам, но това мое отклонение и тези асоциации със ситуации от живота ми пък ме побутваха към едни други разсъждения - дали всъщност сюжета е важен или това, че само дума или изречение от него съм свързала със себе си. И го мисля, мисля... Overthinking-a винаги ми е бил пречка номер едно. Ако мислиш прекалено много, нещата винаги започват да изглеждат по-лоши отколкото действително са. Ако мислиш прекалено много, забравяш да живееш за момента. Понякога си мечтая за поне един ден, в който отключвам катинара, с който съм поставила ума си в окови, заставяйки го да обмисля всяко нещо поне две пъти - като че ли рядко ми се случва да правя прибързани действия, ако не съм мислила за нещо поне две нощи, някакси не е на дневен ред. А често пъти забелязвам, че ако имам идея и не я осъществя веднага (от желание да я обмисля добре), след време просто изглежда изкуствено, не си личи, че ми идва отвътре. Това пусто мислене ме е спъвало много пъти и ще продължава да го прави, докато не сваля оковите му от плещите си. „Колко прегръдки на тоя свят не са се осъществили от прекалено много мислене.“ Този цитат ми направи  силно впечатление, докато привършвах една от вече любимите си книги „Стъклен дом 2“. И ме накара да се спра... и поне веднъж да бъда лекомислена в действията си. Но сякаш не съм такъв човек. Провалям се отново и отново в това да не придавам прекалено голямо значение на всяка дума, всеки поглед, всеки жест. Не ми е присъщо да не търся скрито послание и в най-простото изречение. А хората рядко оставят такова. Колко неща са се случвали само в ума ми, заради това мое качество. Но пък понякога е хубаво да вярваш в измислици, току виж толкова си повярвал, че вземат и се случат. Казват, че хубавите неща ставали бавно, но днес си мисля, че не е така. Едно нещо, ако се точи продължително, преди да стане хубаво, няма никога да е истински хубаво. Хубавите неща идват от лекомислието. От изпускането на задръжките. Прекаленото мислене никога не е и никога няма да води до нещо хубаво. Но предполагам на мен ми е вродено да бъда drama queen. Нали такива трябва да са хората на изкуството, за да могат да пресътворяват тъгата си в изкуство.Няма по-трудно нещо от това да твориш, когато си в добро настроение. За щастието не се пише. То се изживява, то се разлива по вените ти, то изгаря съществото ти и те държи буден нощем, но по по-различен начин от тъгата. Заспиваш с усмивка на лице и се събуждаш само няколко часа по-късно, защото нямаш търпение да погълнеш всеки следващ миг живот.
          Предполагам тези разсъждения ме изправят на кръстопът - между щастието и изкуството, между усмихнатото безсъние и overthinking-a късно нощем. Кое си заслужава повече да бъде избрано? Като че ли не могат едно без друго. Едното ме води към другото и обратно. Но мисля, че имам нужда от много свобода на ума. So I guess, the artist and the muse will be soon getting away...

Няма коментари:

Публикуване на коментар