събота, 9 февруари 2013 г.

Through the heartbreak



        Да кажа „не мога“? Никога вече.
За пореден път, преминавайки през тъмната нощ си казвах, че слънцето никога няма да изгрее отново, че тунела, в който се намирам, е безкраен, а пропастта, в която пропадам ден след ден - бездънна. Чувствах безпътието като неразделна част от ежедневието си. Беше трудно и безсмислено. От върха се падало най-болезнено. За пореден път се убеждавах. Имах цялото щастие на Земята, което ми беше отнето за един само миг. Нямах време да свикна с липсата му, трябваше да го приема и да се върна към обичайния си начин на живот възможно най-бързо, иначе рискувах да не мога да изляза от тази бездна дълго време. Както всъщност и стана. Но не за толкова дълго, колкото се опасявах. Да надвия себе си - това беше най-трудната битка, най-оспорваната, най-жестоката. Но бях по-непримирима, по-агресивна и по-решителна отколкото в която и да било друга битка досега. Защото знаех, че съм по-силна отколкото ми казваха, че съм. Знаех, че мога и сама. Винаги съм го знаела. Едно не разбирам - защо постоянно съм заобиколена от хора, които ми казват, че „не мога“? За момент дори успяват да ме убедят, да ме накарат да се замисля, да им повярвам, че имам нужда от подкрепа, от помощ. Може би имам, но не от такава помощ - не искам някой да ми помага в битките ми, войната със себе си си е лично моя. Тя е в кръвта, във вените ми и се случва всеки миг. Не спира, но е между мен и себе си. Само ние знаем за какво става въпрос. От какво имам нужда? От някого, който да ми каже - „можеш“, защото вярата, че можеш е половината битка. Защото вместо „не можеш да си сама“ можеха да ми кажат „аз искам да съм до теб в това“. Не знаем собствените си възможности, а се опитваме да оценяваме тези на другия. Никога не можем да бъдем сигурни какво може и какво не може той. Може далеч да надхвърли очакванията ни, както аз всеки ден сама надхвърлям своите.
       Но този път надминах дори себе си. Не можех да повярвам какво се случваше и то се случи в рамките на броени дни, дори понякога си мисля, че секунди само ми бяха необходими. Да преглътна, да премина, да преживея една тежка фаза от живота си, която мислех, че няма да отмине скоро, ако въобще някога отминеше. Животът често може да ни изненадва, поставяйки ни в различни ситуации. Понякога дори не сме и подозирали на какви неща сме способни. Как чувства, които сме смятали и намирали за адски силни, изчезват за ден? Просто се събуждаш някоя сутрин и осъзнаваш, че някой не ти липсва по същия начин, че може би днешния ден ще можеш да го прекараш и без него, без да е част дори и от един миг. Желанието изчезва, изпарява се и дори вече не можеш да си спомниш горчивия му привкус, който си усещал едва вчера. Ще се върне ли някога отново, питаш се? Или е време да продължиш? Или пък е просто заблуда, мираж... като в пустинята... когато си ужасно жаден, ти се струва, че виждаш пред себе си оазис, но скоро осъзнаваш, че гледката е била само оптическа илюзия и се изправяш отново пред неизбежната реалност.
        Сега обаче не беше. Наистина го бях преживяла, изстрадала, изписала... Всички мои чувства и емоции се превърнаха в синьо мастило върху бял лист, в петна от сълзи по възглавницата, оставяни късно вечер, докато всички останали спят, в тоновете шоколад, които погълнах, за да убият депресията ми. Дали тези неща помогнаха с времето или пък ми трябваше само едно пътуване във влака, насаме с мислите си, няколко прочетени книги и готовност да обичам себе си отново, да живея пак пълноценно и да се чувствам щастлива? Още не мога да разкрия тази мистерия... Какво ми помогна, какво ме спаси? И всъщност има ли значение за някого? Нещо, което болеше ужасно, отмина, тръгна си накрая и ме остави намира. Сърцето ми почувства отново свободата и този път нямаше да я пусне толкова лесно.
       Важното е, че го разбрах. Има лек. Няма нелечима болест, дори любовта не е такава. Всичко се преглъща, отива си един ден и идва време, в което дори не си го спомняме. Щастлива съм, че можах да се завърна в собствената си кожа. Тази мъчителна любов ме караше да се раждам в едно собствено Аз, което не харесвах - подчинено на едни очи, едни устни, един ум... но не бяха моите.
       Спасението? Както казах и аз още не съм го нарекла с конкретно име, но предположенията ми са - добра литература, смях, нови запознанства, шоколад... и писане. Последното ми помага особено много да изхвърля емоционалния товар от себе си. Изведнъж, когато отхвърлих всичко, нещата като че ли започнаха да изглеждат много по-розови. Отиде си сивотата на ежедневието, отвориха се нови врати и хоризонти, пак имах нови тръпки и вълнения. Всичко зависеше от мен, а аз знаех, че имам правото да съм щастлива със или без него. :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар