петък, 22 февруари 2013 г.

unbreakable.


Понякога, когато сме наранени, изпитваме някаква горчива радост от това да нараняваме и хората около нас, които се опитват да прекъснат тъгата ни и да я превърнат в усмивка.
На моменти се чувствам жестока, егоистка, безсърдечна. Понякога до толкова жестока, че се възхищавам от себе си. Друг път започвам да се страхувам от чувствата си. От тази хладнина. Не я чувствам твърде свойствена. Знам, че колкото и да се преструвам, всъщност съм най-чувствителното същество, което имам удоволствието да познавам (може би?). А от това май се страхувам повече. Затова слагам маската и се старая да държа сърцето си далечно и безучастно в ежедневието си.
И губя много. Защото шапката с мечтите ми всъщност далеч не е толкова празна, колкото изглежда да е празна съвестта ми (а май и тя не е такава?). Човек, като печели, не знае колко губи. Печеля прекрасното право да бъда „ненаранима“. Но и губя същото - да бъда наранена. Защото може и да има смисъл в това да те наранят. Може и да има смисъл в това да намериш сърцето си счупено на хиляди парченца. И само този, който никога не го е изпитвал не познава сладката болка от поражението, парливото чувство да страдаш, но да знаеш, че поне си способен на някакви чувства, желания, че си готов да дадеш всичко от себе си на друго човешко същество. Какво е една жена без силна подкрепа до себе си, какво е един мъж без жена, която да го поощрява и вдъхновява да върши подвизи (и съвсем нямам предвид някакви приказни „подвизи“. Смисълът е на чисто съвременни подвизи - да напредва в целите, които си е поставил, да преследва амбициите и талантите си и т.н.)?!
В някои безсънни нощи си мисля точно за това - че се обрекох на безчувствие. Сега и да искам трудно успявам да накарам сърцето си да излезе от парализата. Но се чудя не е ли точно това най-голямото поражение за един млад човек, който тепърва се сблъсква с живота - да иска да даде всичко от себе си, а да не може заради някакви собствени ограничения и предубеждения.
За една жена е голямо удоволствие да знае, че може да има, ако не цялото, то поне голяма част от мъжкото си обкръжение. Признание най-вече за ума й, защото вниманието на мъжа се улавя с външността, но се задържа с ум. Но това изглежда съвсем не било достатъчно. За какво са й мъже, които са готови да преобърнат света за нея, а всъщност не успяват да накарат и една струна на душата й да тръпне от удоволствие при среща или разговор с тях? За какво са й мъже, толкова жадни за женско внимание и толкова незаслужаващи го, скучни мъже в комплект с техните изтъркани клишета? И дали всъщност мъжете, които ме нараниха, ме отблъснаха от любовта, или тези вторите - невпечатляващите, незаинтригуващите, тези, с които не бих излязла дори да са последните на Земята? Отговорът май е очеваден. Първият вид - те ме накараха да се чувствам жива. Вторият - за тях се сещам само като пиша статии като тази, минават през ума ми и не се задържат там, защото я няма интригата в думите им... Страхопочитанието някакси не ме впечатлява. И защо по дяволите срещам толкова малко от първия вид и съм зарината от познанства с индивиди от втория? Ако не друго, поне това ме прави ненаранима (behind blue eyes.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар