неделя, 7 август 2011 г.

Творчески отпуск

Мисля, че започвам да се изчерпвам. Но не за постоянно. Имам от време на време такива моменти, в които като че ли се нуждая от почивка, за да се възвърна с нови сили на хоризонта. Започна ли сама да не се харесвам, значи колкото и да не ми се иска трябва да понамаля писането, за да имам време да си намеря източник, от който да почерпя вдъхновение и нова сила. Понякога имам чувството, че пиша, колкото да има нещо написано, а не с любов, както аз си знам.
Няма да спирам да пиша, но от сряда започвам работа, така че сигурно ще намалеят публикациите. Най-накрая. Търсенето от началото на ваканцията най-после беше увенчано с успех и то съвсем неочакван. Да, както е казано - очаквай неочакванато. Нещата се получават, когато сме се отказали от тях, като че ли... Работата ще бъде за около 20-30 дни, но се надявам да ми послужи като творчески отпуск и часовете, които ще прекарам там сама с мислите ми, ще възвърнат музата ми. Работата не е тежка, така че ще имам много време да си мисля... :)
Мисълта хем ме радва, хем ме натъжава. Първо, това е първата ми работа. Малко съм притеснена, но се надявам, че ще се справя. Второ, като че ли след нея последната ми ученическа ваканция вече ще е свършила. Трудното тепърва започва... Но кога ли това ме е притеснявало... :)

събота, 6 август 2011 г.

Изкуството на медиите

Всички сме чували за „четвъртата власт“ и дори щем, не щем всекидневно се сблъскваме с нея. Говори се, че медиите са четвъртата, но най-силната власт. На какво според вас се базират тези думи? Ами много просто - всеки човек всекидневно ги използва, за да се информира за случващото се в света. Но той не знае и не може да знае винаги дали това, което чува реално е така, както го чува. Нерядко фактите са силно изопачени по различни причини - дали за да се продават или пък да всяват смут, понякога и двете. Попаднах на проучване в Интернет, което казваше, че когато гледаме телевизия ние сляпо се доверяваме, защото лявата половина на мозъка (която се грижи за рационалното мислене) се изключвала и остава да работи само дясната (творческата, половината на въображението). Гледайки синия екран, ние сме готови да възприемем на доверие всичко, което ни каже говорителката със сериозния глас и строгия костюм. Ако в цялата картинка включим и така популярния 25-ти кадър (който все пак се надяваме, че не се използва в родната телевизия, но не можем да сме сигурни), както и умишленото увеличаване на звука, когато пуснат реклами (което доказано довежда до същия ефект, макар и малко по-смекчен, както 25-ия кадър), ето ти я властта и контрола. Ето я четвъртата власт, която ни казва какво да мислим, какво да правим, кого да обичаме, какво да си купуваме... Нима не е по-силна от законодателната, съдебната и изпълнителната взети заедно?
И не е само телевизията - ами Интернет, печатните издания, радиото? Все някое от тях неизбежно ще достигне до нас. Защо да не повярваме на уж реномирани издания като „24 часа“, „Труд“? Защо да се съмняваме в телевизия с репутация като тази на bTV, на Nova? Защото, осъзнавате или не, по телевизията могат да ви кажат всичко, във вестниците могат да пишат приказки, несъществуващи във въображението и на най-добрите автори на ужаси. Защото имате мозък и имате право сами да се ориентирате в света, сами да откриете своите истини, а не някой друг да ви го подава наготово, както той го вижда. Някои медии отдавна са забравили за обективността, свързвайки се с определена политическа партия или друга ръководеща ги компания, те предават всичко от субективния поглед на този, който стои в сянка и командва. Колко пъти сме научавали истини, които са били изопачени по телевизията и във вестниците?... Безброй.
Не ме разбирайте погрешно. Аз не мразя медиите. Дори искам да бъда част от тази сфера. Мразя хората и корпорациите, използващи ги с цел за масова заблуда и контрол на хората, които не разсъждават трезво и ги следват като стадо своя овчар. Не гледам „Новините“ по bTV, нито по някоя друга национална телевизия, просто защото ако искам да прочета качествени измислици, ще отворя някой фантастичен роман.
Единствената медия, на която се доверявам са блоговете. Затова и дойдох в тези среди. Защото тук нещата са представени от реални хора по реален, човешки начин. А преживения опит е хиляди пъти по-ценен от която и да е медия, която се чуди какво да измисли, за да печели повече и повече.
Ако някой ден имам възможността да работя в тази сфера, ще показвам фактите такива каквито са, но същевременно ще търся най-добрите новини, за да покажа на света и хората, че все още има добро. И без това им е писнало от хилядите кървави издания. Дори за милиони няма да списвам страници за убийства и кръвопролития, няма да карам хората да се хващат за главите сред поредната ужасна емисия новини. Защото колкото повече мисли и енергия отдаваме на лошите неща в света, толкова повече стават те.
Мечтая моя вестник да е позитивен. И вместо сутрин, докато го четете с кафето си, да се притеснявате за новия нефтен разлив на Черноморието или дали и вашето дете няма да стане жертва на поредното изнасилване, аз искам да ви накарам да се усмихнете и да се радвате на малките неща като първите лъчи на слънцето напролет. :)

петък, 5 август 2011 г.

Българското образование - да преливаш от пусто в празно


Знам, че още е началото на август, но 15 септември всъщност вече не е чак толкова далече в бъдещето. Задава се поредната учебна година, която би трябвало да даде нови знания и духовни сили на учениците си. Какво се очаква да се случи на първия учебен ден? Дворовете на училищата към 9-10 сутринта ще се напълнят с първолачета с тежки раници на гърбовете (в общия случай - по-големи от самите тях) и огромни букети, в по-горните класове броят на присъстващите ученици ще намалява пропорционално на броя години, прекарани в училище, по-сантименталните дванайсетокласници също ще присъстват (все пак - последен 15-ти септември), докато останалите им съученици просто ще решат, че няма нужда от толкова сантименталност. Отново ще започнат едни дълги възхитителни речи на директори, на учители и може би в по-елитните училища на някой подранил министър; ще се заредят едни думи, които би трябвало да ни направят горди, че сме ученици, че учим точно там, където учим, думи, от които... направо да ти се доспи.
Тези 11 години в българската образователна система ми бяха напълно достатъчни, за да разбера, че нито едно от словата на 15-ти септември няма да стане реалност. Нито ще ме научат как да се справям в живота, нито ще ми вдъхнат сили да се боря за целите си. (всъщност тук искам да вметна една скоба - Има само около 3-4 преподаватели, които са ме обучавали през живота ми и на които свалям шапка, защото успяват да съчетаят сложния и тежък материал с неща, които наистина биха били полезни на учениците им!)
Да, образованието започва от ранните детски години уж с тази цел да ни даде начален старт в живота, да ни научи кое е правилно, кое е грешно, да ни направи Хора - все пак желязото се кове, докато е горещо!
Получаваме непрекъснато обещания, че тази година най-сетне ще е интересно - е, да, трудничко, но все пак интересно. Още през първата седмица обаче се потапяме отново в сивата и скучновата скука на българското образование - заливат ни с тонове недобре осмислена и предадена информация. За капак на всичко учителите излиза, че нищо не си разбират от предметите, защото в продължение на целия си час стоят и зяпат в учебника, сричайки поредния урок, който уж трябва да ни накарат да разберем. И кажете ми, това не е ли нагледен и буквален пример за преливане от пусто в празно?
Положението е особено тежко в сферата на информационните технологии. Или поне на мен така ми се струва, защото профилът ми е програмиране. Когато бях седми клас и го избрах, си казах - „Еха, супер, това звучи модерно и обещаващо!“ Само че никой не ми беше казал, че едва ли някой млад, успял и развиващ се програмист ще седне да преподава на 30 келеша. Да, защото никой, който е постигнал толкова в живота, няма да се съгласи да взима мизерна учителска заплата. Учителите ми по информатика и най-различните други профилирани предмети продължават да са все толкова стари и неинформирани. Та те са учили тези неща, когато компютрите са били още в началото си. Сигурно перфектно ще ми обяснят архитектурата и работата с Правец, ама тези компютри са излезли отдавна от употреба. Пък и какво ли очаквам от тях? Те също нямат стимул да се развиват. Прочитат от учебника урока, препредават го дословно със същите думи и един вид отбиват номер, че са си свършили работата, защото на тях никой не им плаща да си обновяват знанията според новите технологии, плюс това - програмата не го изисква, защото все още ни обучават за Windows XP (на места сигурно и 98 си пазят още; добре, че нашето училище поне нови компютри има).
През останалото време ни губят времето с разни безполезни предмети, които се пукат по шевовете от информация, която в чужбина я учат само в университетите с такава специалност. Е, после ми кажете, че тези 12 години не са загуба на време. Ако не и дванайсетте, поне осем от тях със сигурност. Българско образование?! По-скоро олицетворение на народната ни поговорка - „Да преливаш от пусто в празно.“ .....

четвъртък, 4 август 2011 г.

Синдром на избиването на комплекси

Честно да си го кажем - комплекси имаме всички, кой повече, кой по-малко, но си ги имаме. Те са нашите вътрешни страхове, че в нещо си вероятно сме по-назад от някого другиго. А пък по-назад ли сме това си е направо срам и позор! При жените, например, един от често срещаните комплекси се среща, когато всичките приятелки на някоя мацка си имат гаджета, а тя си е сама. И започва едно всекидневно оглеждане пред огледало, едни страшни диети, солариуми и какви ли не други отчаяни действия само и само и тя да си има гадже.
Да оставим това настрана сега. Мисълта ми беше друга, но се отклоних. Понякога се случва да сме направили нещо, което много харесваме. Споделяме го с другите и всичките ни близки и приятели са останали меко казано за-ше-ме-те-ни. Да, обаче се появява онази черна овца, която да си го кажем направо - намеква ти, че това твоето великолепно, страхотно, божествено нещо не струва и стотинка. „Да, бе, да! Той шЪ ми казва... Айде бе... Комплексар.“ Чудила съм се обаче доколко това е избиване на комплекси. Не може ли нещо просто наистина да не ти харесва? Това, че цялата рода е била един месец в транс заради великото откритие на чедото значи ли, че то наистина струва милиони? И че въпросното отроче веднага трябва да се обяви за гений, гордостта на родата? Ами за мама и тате винаги тяхното дете си е най-доброто. Затова и аз не вярвам особено в мнението на най-близките ми хора. Макар че ми казват, когато нещо според тях не е особено добре, все пак доста пъти, заслепени от обичта си (уау, колко силни думи!) може подсъзнателно да отхвърлят някои нелицеприятни подробности. :)
Затова, извинявайте, ама това, че мама ви мисли за следващия Пикасо, не значи, че вече сте. И това в никакъв случай не задължава никого да ви се прекланя пред творчеството, ако в него не вижда нищо стойностно. Все пак всеки има право на мнение и имате право да го отхвърляте само ако дойде да ви го навира в лицето, но ако го споделя с приятели и познати, или пък в личния блог (един вид - дневник) никой няма право да го обвинява в избиване на комплекси (не че все пак не се намират и комплексари). 'Що пък аз или някой друг да си избива комплексите, че някой си не може да пише или нещо друго да прави като хората? Абе вие за критика чували ли сте? Някои казват, че била градивна... ;)

сряда, 3 август 2011 г.

Еврика!

Винаги съм искала да откривам, да бъда новатор, да направя за първи път нещо, което друг не е правил. Като малко по-малка, когато се налагаше да решавам доста задачи по математика заради кандидат-гимназисткия изпит, винаги се опитвах да намеря някаква зависимост, особено в геометричните задачи, мечтаех си да открия теорема, която не е съществувала до момента. Прекарвала съм може би часове в стремежа си да видя нещо ново, но в крайна сметка то или се оказваше, че въпросната зависимост не се отнася за всички възможни случаи, или пък такава теорема вече имаше. Явно значимите открития не се правели толкова лесно, колкото съм си мислела.
Понякога ме натъжава факта, че живея във време, в което повечето неща като че ли са открити. Е, не е съвсем така, светът крие още много тайни, но дали някоя от тях ще открия аз? Дали ще има с нещо, което да дам на света, с което да ме запомни?
Не знам. Вероятно няма да открия Америка, защото Колумб вече го е сторил, нито гравитацията, нито Архимедовата сила. Но всеки ден ще имам по едно „Еврика!“, преоткривайки света и тайните му и намирайки себе си в него. Животът има много за показване, стига да имате смелостта да бъдете откриватели. :)

вторник, 2 август 2011 г.

Социалната мрежа = социална изолация?

Каква е целта на Facebook или изобщо на социалната мрежа? Като оставим на страна слуховете, че всичко е, за да следят и контролират хората, бихме казали, че те са създадени, за да ни свързват с приятелите и познатите ни, пък и иозбщо с всички хора в света. Ежедневно комуникираме с много хора по Интернет, разискваме важни въпроси, опознаваме се. Но когато се огледаме около себе си - виждаме самотни четири стени и екран, който изцяло ни е погълнал. Навремето, когато бяхме малки и попълвахме лексикони, имаше едно споменче, което си пишехме. То гласеше „Да целуваш момиче в писмо е все едно да ближеш захар през стъкло.“ Същото сега важи с пълна сила само че за Интернет.
Замисляли ли сте се какво сте правили преди това „чудо“ да го има? (Е, да, признавам - чудо си е и необходимост в днешно време.) Може би щяхте да излезете и да се видите очи в очи с отдавна невиждани приятели, вместо да ги гледате на камерата или да им разглеждате снимките в поредната социалка.
Facebook ни свързвал? Друг път. Той е просто един от многото начини да се изолираме от обществото, колкото и да се опитва да ни убеди в противното. Защото прегръдката в чата не топли, нито пък виртуалната целувка подкосява краката. :)

A day off

Днес (тоест вече вчера) не съм писала в блога, беше си ми нещо като a day off. Мързеливо си го подкарах. Отдадох се на разходки и хобита. Междудругото, не съм споменавала, но новото ми старо хоби са гоблените. Научих се да ги бродирам в 3-4 клас и наскоро си възвърнах желанието да си боцкам с игличката. Наистина е чудно занимание, много е интересно как се образуват формичките. :) Новият ми гоблен е доста по-голям от предишните два-три, които съм направила - 30 на 39 см. Казва се „Първа целувка“ и когато го довърша обезателно ще го споделя тук. Освен това попаднах на сайта на фирмата, която го е правила - Milena Style. Давам го в случаи, че някой друг има същото хоби като мен.
Спокойствието ми не беше помрачено никак от големия дъжд, който се изсипа по-късно следобед. Единственото неудовлетворение в момента ми идва от досадния дървояд, който се е заселил в пода ми (или в дивана) и скърца ли, скърца, когато си поиска. Приемам предложения как да се оттърва, защото изпадам в ужас само като се сетя за него. :(
Друго интересно от деня няма. Поздравявам ви с една стара любима песен, за която си бях спомнила днес. :) Много свежо парче! Понякога имаме нужда от такива дни и такива песни в тях! :)